автор: mariq-desislava

Небесното ми зреене приключи,
отиваш си и ти, мъничка моя любов,
като вопъл пропилян.
Не се сдобих с небесно зрение -
срещнах само прелетни хора,
с пропасти вместо очи,
преминали оттук със сетната утеха
вечността да прекосят.

По стъпки от сълзи вървя
и на тишините тъничката шия стискам -
да ме опазят в този грапав звездобяг.

Облаците с груби пръсти
и с дъждовна кръвна група
бинтоват набързо слънцето,
едва оцеляло след поредния сблъсък с мен,
докато най-после с накривена усмивка,
достойна за един уважаващ себе си
необятен великан,
ме разсипе щедро на звездни стърготини
над всички познати светове
и над няколко непознати също.