автор: mitkoeapostolov

Вървя по ръба на скалите,
като Вайшата сляпа диреща храм,
отсам галя златната угар в полето,
окото-титан громи канарите,
от там се гмуркам надолу в морето,
окото с тризъбец пори вълните,
а гласът в мен шепти – по-натам, по-натам.

И ето, от нийде явява се дупка,
към ада, към пъкъла, към преизподня върви,
спускам във нея въжето на мъката,
и слизам към тъмните, здрачни вълни.

Измама незнайна пред мен се открива,
на дупката покрив – самото небе
и скрита от всички – пещера мълчалива,
зад нея друга и друга, безчет.

Едната застлана със слама е,
пред другата – огниво и наръч дърва,
разпъвам палатка и морската пяна е
постеля прохладна под горяща луна.

Блясва огнивото и огъня пламва,
разпръсква се мрака по всяка стена,
и сянка примамлива зад мен се прокрадва,
„ – Ела” – тя ми шепне – „при мен в пропастта”.

Не знам съня кога пак измамил е
на мислите стария, смръщен стражар,
но ето в морето препускат низамите
и сеят в нощта искри от пожар.

Светва водата огряна от пламъци,
на слънцето огнено – първи лъчи
и по вълните блещукат отблясъци
от твоите примамливи, криви очи.