автор: Heel

Мама лежи и гледа тавана. Не говори, само лежи и гледа тавана. Питам я къде е татко, а тя ме придърпва към себе си и ме целува и прегръща, все едно съм бебе. Не ми отговаря, само ме целува и прегръща, а очите й са едни такива … тежки и празни, сякаш не виждат нищо. От вчера е такава, странна. Всичко е странно от вчера.
Дойде си вкъщи подскачаща на един крак, като се подпираше на неща, на каквито се подпират само бабите и дядовците. Каза, че нищо й няма, че нищо не я боли, но не можеше да стъпва на левия си крак, който бе превързан с нещо бяло и ужасно твърдо. Така разбрах, че кракът й е болен. Тя казваше, че е добре, но примижаваше при всяка стъпка от болка. Не е хубаво децата да лъжат майките си, но не е хубаво и майките да лъжат децата си.
Най-лошото е, че тя не казва къде е татко. Когато я попитам, само ме притиска към себе си и ме гали. И крие сълзите си. Но аз ги виждам и ме хваща страх. Защото когато възрастен човек плаче, със сигурност е станало нещо лошо.
Трябва да разбера къде е татко. Имам право да знам, нищо че съм малка. Вчера те излязоха да пазаруват и ме оставиха сама. Казаха, че ще се върнат след час и да не правя бели, включително да не дърпам котката за опашката. А аз не бях послушна и дърпах котката за опашката, сигурно затова се е случило нещо лошо. Ако бях слушала… вероятно всичко щеше да е наред.
Вчера те излязоха двамата, усмихнати, държащи се за ръце, а се прибра само мама, подпряна на подпирачки, каквито ползват само възрастните хора.
Питам я кога ще се прибере татко, а тя ме прегръща толкова силно, че чак ребрата ми изпукват. Заболява ме, но си трая, защото знам че тя ме обича и не иска да ме нарани. Просто в момента не може да контролира прегръдките си. Тя мисли за друго, не за мен, а това е страшно, много страшно.
Защо възрастните хора крият от нас децата разни неща? Ние също имаме право да знаем, какво от това, че сме малки! Просто искам да разбера къде е татко и кога ще се върне! Той обича мама и мен, никога не би ни изоставил. Още повече пък сега, когато мама е с болен крак и се затруднява от всичко. Сигурно е възникнала някаква много спешна работа. Сигурно. Но защо мама се държи така, сякаш светът се е разпаднал?
Мама вече не се грижи за себе си. Не си сресва косата, не се гримира, не си сменя дрехите, не се къпе. Уж е същата майка, а всичко й е променено. Веднъж даже забрави да ми даде закуска.
Дните си минават, но татко не се връща. Мама лежи отпусната като парцал на леглото, помръдват само пръстите на болния й крак, които незнайно защо са оставени да стърчат от превръзката. Тя не яде и е отслабнала много, а аз ям, което може би не е правилно. Може би трябва да последвам примера й. Тъй и тъй нямам апетит, защо да ям?
Обещавам на мама, че винаги ще слушам, че никога повече няма да правя бели, само и само татко да се върне, а тя ме поглежда с бездънните си очи и се дави в сълзи.
Вече не виждам смисъл да питам къде е татко. Почти съм свикнала с мисълта, че той няма да се върне. Само се моля майка ми да заприлича на себе си. Отвътре ме е сковал ужас, имам чувството, че ако нещата вървят така, ще изгубя и майка си. А едно дете не може без родители. Какво ще стане с мен, ако майка ми се стопи от мъка? Тя често се спъва и пада от изтощение, като че ли е забравила да си служи с подпирачките. Опитва се да стъпва на болния крак, сякаш за да си причини нарочно болка. Трябва първо да я накарам да яде. Трябва по някакъв начин да спася майка си. Защото искам да имам поне един родител.
Мама оставя телефона и ме поглежда. Очите й сияят като звездите на небето. Плаха надежда пропълзява в сърцето ми.
– Татко ти е прескочил трапа! – казва мама.
Аз не знам какво е да „прескочиш трапа“, но усещам, че е хубаво. Прегръщаме се и всичко се оправя като с магическа пръчица. Вече съм убедена, че татко скоро ще се върне.