автор: Mommy_Shark

Старите къщи… Те миришат на време, на много листове време, парфюмирани с капчици от човеци. Като книги от антиквариат, четени и препрочитани, на които е плакано, смяно, раждано и умирано, чакано е, дочаквано или не е, пито е, пушено е, пято е, мълчано е, мразено е, обичано е, помнено и забравяно… Днес бях при мама
и нейната стара къща, в която винаги има тел, за да затегнеш нещо, има игла и конец, ножица, летва, тиксо, лейкопласт, калчища, стара кошница, гърне от време оно, някакви лъжички от Чужбина, когато чужбината беше далече, чинии от поне четири епохи, вилици от поне пет други къщи, сервиз за шампанско с позлата, пластмасови чашки от пет-шест бебета. И се оказа, че не сме облечени достатъчно дебело за днешното променливо време, което със сигурност е или в пубертета или в някаква менопауза. Няма дори смисъл да казвам какво последва – мама и баба отвориха крилата на старите гардероби, които ревниво пазят дрехи-спомени от няколко поколения. Имаше ревю, което ме върна към листове на времето, много преди онези, в които се разправя за мен… Тръгнахме си с много торби, пълни с неща. И със снимки – такива, хартиени, чернобели, с мама и татко, с усмивки, с минало. Какво ли ще оставим ние в нашите стари къщи? Купища хардове, на които има снимки, които никой няма време да разгледа, щото се щракат поне по сто кадъра на ден, електронни книги, които не миришат на нищо и не помнят пръстите ни…
Какво ли ще оставим?