автор: anastasia73

Убива ме, защото я видях …
разкъсала е тъжните въздишки,
полепнала е като "звезден прах"
по восъка, разтапящ се до нищо.

В косите й метличина расте,
синееща, все повече ... до болка,
но тя държи мечтите си в ръце
и стиска ги до кръв, но още колко!

Понякога изгаря, като пещ,
на вещица, понякога прилича,
от думите й силни в грозна вещ
превръщам се, и все не се обичам.

От чакането, трепетно – кога
с усмивка и в покой ще остарея,
тя пак лежи във прясната трева,
примамва ме да искам точно нея!

Убивам я, защото ме е страх,
че само тя накрая ще остане,
с прашинките от своя "звезден прах",
завинаги попил във мойте рани!