Намерили безценния мотив да се надяваме –
с очакване поемаме по пътя си незрим,
а после уж вървим един към друг в олекотяване,
но стигнем ли до по-нататък – вече си тежим.
Разчитаме, все пак, на безусловната си искреност
да ни съедини, а тя сама не би могла –
подобно някой, който иска да посрещне изгрева,
обаче първо го заравя в пластове мъгла.
Остава ни земята – вдъхновение за плевели –
сърцето се очиства, но обраслата глава?
И ако сме си всекидневен бяг от ежедневие –
превръщаме се реципрочно именно в това.
Превземаме се с вечната идея за обвързаност,
не трябваше ли само да изчезнем един в друг...
Готови сме отново за мъглата си от търсене.
А аз съм тук. И ти си тук. И любовта е тук.