автор: lennichkata

Когато навън е студено и пръхкаво ледено, когато вятърът щипе нослето и целува по бузите с устни от ранородена скреж, годината премята своя мек топъл вълнен шал. Напъхва се в дебелото пухено палто, а понякога слага и шапка.
Обува ботуши с подплата от мечешка ласка и хуква навън да се пързаля по стръмното и да събира снежинки и чужди желания. Студени снежинки и горещи желания. Въздиша сгушена на топло пред печката. Раздухва жаравата и пече медени сладки от сънища и мечти. Зима е. Зимна въздишка. Кристал.
Когато завали ситен дъждец на студени и тънки чертички, годината облича шлифер на жълто-червени петна, завързва връзките на кафявите си мокасини и въздъхва под чадър от оранжеви спомени. Притихва сгушена на дивана и чете приказки от книга с корици от слънце. Брои сълзите по стъклата и ги бърше с кърпа от памучни усмивки. Хладна въздишка. Леко листо.
Но щом се разпука южният вятър и хукнат през смях белите голи поточета, годината захвърля дебелото зимно палто. Прибира топлия шал в шкафа от кестени, облича рокля от розови ягоди и обува своите шарено чудни обувки с лалета. Сваля къс синьо небе и го скрива в косите си. Връзва си кърпа от ябълков цвят затрептял. Често забравя чадъра си и мокри смеха си с люляков дъжд. Сяда на пейка от бяло дърво и съчинява стихове от перести облаци. Люлее просторите и литва с крилата на слънчеви сини чаршафи. Гъделичка пчелите и ги буди от сън. Въздиша. Свжа въздишка. Разрязан лимон.
А когато морето надигне глава и отвори широко очите си синьозелени, когато с искрящи пенести пръсти почне да пощипва крилата на чайките, тогава годината си купува сандали с цвят на череша и бански с дъх на кайсиеви ядки. В полунощ разрязва оранжева праскова и сокът й залепва по устните като целувка на желан непознат. Събира звездни светулки по тъмнозелени треви и ги нанизва като маниста на конци от съня на подпийнал щурец. Яде вишневи джанки и пали огън от залези. Пожари от разпукан малинов копнеж. Смарагди и сок от смокини. Лекува си раните с бури и слънчеви утрини. С тюркоазени вълни и скрити планински потоци. Нощем звездите лазят по нейните мигли с топли краченца от уморен слънчоглед. За да въздъхне най-после тя, с въздишка на небе и изтощена вълна. Голяма вълна, силна и смела Любов на светулки. И бряг. Последна въздишка. Преди да узреят дюлите.