автор: Gabriel

Бликва от вратата на заведението… златните вълни елегантно придвижват тялото й… и само той знае, че под повърхността на видимите спектри, призрачни нишки ги свързват с всяка нейна стъпка…
Можеш да кажеш, че дори ако Я видиш съкрушена и разбито тъжна, никога няма да загубиш усещането, че грее… толкова дълбоко, такава необяснима плътност в яркостта на сиянието… че никаква тъга дори, не би била способна да Я затъмни… как грееше така, без да заслепява?!
Изливаше се в едно движение стъпка по стъпка, вълна по вълна, сякаш не беше от този свят…
Когато те срещнеше онзи нейн поглед, попадаш в дълбоките прегръдки мекота на света й… Тя ти даваше този свят и те поглъщаше в него…
Щом се излееше през вратата, забравяш да мигаш… а щом се сетиш отново, не смееш, да не би изчезне така както се е появила...
Тя не носеше деня си със себе си. Идваше отмила с дъх всички грижи, неудобства и съмнения… плавно устремена, нежно решена да кацне в гнездото на обятия, които докосването протягаше отвъд действителността и свойствените й ограничения… Излъчваше тиха усмивка, която пееше по-силно от операта на стихийно море връхлитащо брега…
Нищо не притегляше по-силно, от морето в Нея… Нищо не дърпаше по-силно от устните й…
Когато Тя рисуваше с боси ходила по мокрия пясък, плажът никога не забравяше рисунката…
Не можеш да не Я видиш по брега ти, облечена в рехави ивици пясък посипан по изящните извивки на голотата й…
Не можеш да не пожелаеш солта от кожата й, по-мека от морска пяна… да вкусиш глътка Рай…
Той беше смъртен, познал единствения Рай, който имаше значение… И завръщането беше смисъла му...