автор: gfstoilov

Биеше слънцето с лъчите си полето.
Стенеше земята, горяха стърнищата, клюмваха цветя и треви и вехнеха цветовете им обезцветени. Огън слезе и се разпиля подлудял навред – длан ли го разпръсна така щедро, дракон ли го разнесе, разлютен да подпали цялата долина.
Орач един, самотен, пристъпваше след ралото и коня си. Сламена шапка, от ония – широкополите, но с времето огънала се вече уморена, криеше очите му от тези палещи лъчи, дето в тоя ден караха всичко живото да се крие ако намери къде. А той напук ореше.
Да каже, че му е нужно точно в този ден да работи, не беше. Но нямаше страх от огъня, а и приказките на другите, на старите, че в такъв ден огнен дракон прелита над долината и търси кой да вземе със себе си, го накараха да иде и да го види как така лети.
От дете все за тях слушаше, за драконите. Отколе искаше да срещне един, не за бой с него, къде ще се бият човек и дракон, но просто искаше - така очите му ще бъдат доволни, че са видели онова, за което толкова пеят и песните, разказват и легендите.
Орача натискаше ралото, та току оглеждаше пустото небе. Ни птица в него, ни облак. Пустота.
Де го дракона в палещия въздух – ей на, дори и него го нямаше в синевата. Лъжат старите, а и другите, че идвал в този ден. Вярват на приказки от старо време.
Натискаше ралото и размишляваше за това и онова. Бавно вървяха, без да бърза, че коня, колкото и да бе силен, вече омаляваше от жегата, бавно вървяха и следваше браздата, но очите му – нащрек. Чакаше дракона. Да го види.
Очите най-често бяха разума на човека – с тях той опипваше света около себе си, с тях научаваше що е добро, що е грешка. Не види ли – не вярва на нищо в живота.
А той – живота, шарен, шарен, като сватбарска дреха. Нагизден с нишките на дните, на нощите, на времето.
Като платно на рисувач, веднъж бе идвал един и цял ден му гледа таланта - щрих за едно постави, погледне с присвити очи, че току на нещо друго добави цвят. Като шарения отпърво се вижда, а накрая картината оживее и покаже какво пък са видели очите на рисувача, само дето той каза, че гледал със сърцето си света.
Орача много пъти бе се чудил – може ли сърце да прогледне?
Коня спря, опита да продължи, потрепера, та се срина на неизораната земя. Толкова можа, толкова работи. А беше луд кон и той като стопанина си, но не издържа и май предаде душата си на неговите си небеса.
Орача откачи водника от ралото и обля запенената муцуна на животното. Изми се пяната, но сила не му дойде да се изправи.
Е, толкова му е било писано – ходиха дълго заедно, пътищата им ще се разделят на тази нива. Орача нямаше милост към себе си, още по-малко към другаря си. Все пак му наля още малко вода в отворените уста. За себе си не мислеше, можеше и без вода да изкара.
Приседна до ралото и зачака. Какво ли – или коня да се изправи, или слънцето да ги изгори. За дракона като че ли забрави.
Нажежен въздуха не помръдваше. Тихо, толкова тихо никога не е било. Навярно всичко наоколо е измряло, няма и кой да изохка дори.
Луд човек, луд кон – лика-прилика бяха, но до този час. Черното от нищото се спусна по очите на орача, сърцето му заблъска силно в слепите му очи и смъртта го побутна дружески, да му подскаже, че вече е дошла. За него.
Песента дойде също от нищото. Песен, тънка отначало, едва чута, но идваща по-близо и по-близо, та гласът накрая зазвуча съвсем до него.
Очите се напънаха и прогледнаха през тъмната пелена, нали така бяха свикнали – да виждат онова, което се чува.
Там, на няколко крачки, десетина най-много, се бе поспряла сияйна мома и пееше на орача. А пееше и грееше.
Странна песен – извиваше високо, високо, без думи, стигаше небето, връщаше се като ехо назад и сега продължаваше вече с думи да описава как светът ще е покрит от светлина, дето после оставя като прах в шепите на мрака и тъмата. Светлината, с която разпалваха звездите в нощта. Звездите и луната.
- И луната... – извисяваше се гласът и пак запяваше без думи към небето.
Девойката се приближи, но не стъпваше по черната пръст, а се плъзгаше на стъпка-две над нея. Усмихваше се на орача докато се преобрази в най-яркото нещо, което очите му бяха виждали някога.
И орача се усмихваше, вече знаеше коя е тя – огъня на този ден, слязла от небето да се налудува и да забере със себе си някой като него, решил да я изчака.
Дракона посегна и го прегърна.
С края на песента пламнаха в едно и отлетяха.
Биеше слънцето с лъчите си полето, а то вече не стенеше, просто мълчеше.