автор: tvoiapoznata

Роуз остана цяла вечер при Майк. Той заспа буквално след разказа. Жената не можа да мигне. Очакваше Владимир да се появи и да я викне. Той не го направи.
Майк не се събуди цяла вечер. На разсъмване тя все пак реши да го остави да почива. Изправи се внимателно. Тялото и беше сковано. Излезе внимателно от пристройката. Пред вратата стояха двама от охраната. Роуз ги подмина намръщено. Беше недоспала, изтормозена, нямаше грам настроение. Буба пушеше цигара отвън с още мъже от охраната. Погледна я също толкова намръщено.
- Ти спала ли си изобщо?
- Не е твоя работа.
- Оставих те при него, нали?
- Ще съм ти благодарна, ако сега ме оставиш да си взема горещ душ. – Буба не коментира нищо, но тръгна с нея към основната сграда.
- Къде е Владимир? – промърмори Роуз уморено.
- В спалнята ви. Къде другаде? – Буба беше недоволен от нещо. Беше дори по-вкиснат от нея. Роуз се насили да спре и го погледна уморено.
- Буба. Какво има?
- Нищо.
- Буба? – почти му кресна.
- Нищо? Намери приятеля си. Сега трябва да си доволна.
- Доволна съм.
- Радвам се.
- Не. Не се радваш.
- Права си. Не се радвам.
- И защо така?
- Защото не го заслужаваш, по дяволите.
- Вчера други ги плямпа.
- Вчера беше като парцал. Дожаля ми.
- За това ли си толкова крив днес?
- Крив съм, защото шефа ми спи сам в спалнята си.
- Направи още един намек за личния му живот и аз сама ще изтръгна гръкляна ти. Обещавам ти го. – очите и святкаха толкова злобно, че Буба не се сдържа и се усмихна през зъби. Тръгна да казва още нещо, но замръзна на място.
- Направи още един намек за личния ми живот и аз няма да я спра. Обещавам ти. – дълбокия глас на Владимир разцепи ранната утринна тишина.
- Майната ви и на двамата – процеди Буба и тръгна ядосано към пристройките. Роуз се обърна и погледна смело Владимир. Той стоеше на стълбите. Беше видимо бодър и в добро настроение. За разлика от нея. Той се усмихваше мило, докато я насочваше към вътрешността на къщата.
- Май имаш нужда от душ, а?
- Отчаяно.
- Успя ли да дремнеш?
- Не. Нито миг.
- Добре. Виж сега. Майк е изтощен. Ще спи почти цял ден. Обещай ми да си починеш. Обещаваш ли?
- Да
- След душа ще легнеш ли?
- Да, Влад. Обещавам ти.
- Добре. Аз лично ще те събудя, ако има нужда от това.
- Добре. – Роуз въздъхна и се отправи към спалнята. Не можеше да познае Владимир. Цялата тази загриженост и ведрост, и увереност. Нямаше сили да мисли над това. Нямаше сили за нищо вече.
Скоро се оказа, че няма нужда да обещава каквото и да е на Владимир. В момента, в който излезе от банята, тя се почувства толкова изтощена, че се свлече с халата върху оправеното легло и заспа.
Събуди се гладна. Не знаеше колко е часа. Беше замаяна и главата я болеше. Отвори внимателно очи. На вън беше тъмно. Някой я беше завил с топло полярно одеало. Владимир. Огледа се като се опитваше да не прави резки движения. Той стоеше до нея на стол и я гледаше.
- Колко спах?
- Дванадесет часа.
- Дванадесет? – Роуз се изправи рязко. Да. Беше грешка. Главата я заболя жестоко. Присви се инстинктивно. Владимир се стегна.
- Главата ли?
- Боли ме.
- Вземи. Изпий това. – Роуз изпи хапчето без да гледа какво е.
- Аз...
- Майк е добре. И той като теб спа почти цял ден.
- Да. Само дето той е сериозно болен.
- А ти бе на границата на силите си. Гладна ли си?
- Много.
- А искаш ли да се раздвижиш. Или ще хапнеш тук?
- Не, определено имам нужда от въздух. – Владимир се усмихна и я остави да се оправи.
След по-малко от час Роуз слезе долу при мъжете. Буба все още беше сърдит. Владимир гледаше спокойно някакъв мач по телевизията. Буба я посрещна пръв.
- Я, нашата спяща красавица.
- Ти още ли си тук? – Роуз го погледна намръщено.
- Очакваше мъжът ти да ме изгони ли?
- За непристойно поведение? Да!
- О. Скъпа. Идея си нямаш колко непристоен мога да бъда.
- О, скъпи. Повярвай ми. Нищо от теб няма да ме изненада.
- Начесахте ли си вече крастата? – намеси се Владимир, развеселен от диалога им. – защото аз имам намерение да вечерям вече. С вас, или без вас! – Нито Буба, нито Роуз коментираха нещо. Тръгнаха бавно към трапезарията.
В помещението бяха само тримата. Владимир сипа на Роуз щедра чаша червено вино. Тя не възрази. Когато успя да засити глада си, погледна Владимир и попита.
- Кога възнамеряваш да тръгнем за Турция?
- Това зависи изцяло от състоянието на Майк. Но ще е скоро. Ти готова ли си?
- Да. Вече, да! – Владимир се усмихна.
- Знаем си. Имаш дух, момиче.
- Просто намери правилния човек, който да ми го повдигне.
- Винаги съм знаел кой е правилния човек. – Роуз се загледа във Владимир, но по изражението му не успя да долови нищо. Колкото и странен да беше отговора му, лицето си остана каменно. Роуз се примири, зае се тихо с десерта и не повдигна повече темата.
Владимир изчака Роуз да заспи отново и се отправи към стаята на Майк. Той не спеше. Погледна врага си студено.
Владимир се беше променил. Топлото изражение което пазеше за жената на живота си беше изчезнало. Сега беше заприличал отново на жесток, хладнокръвен убиец.
Да. Той беше жесток.
Майк не можа да не забележи, че Владимир се е състарил. Чертите на лицето му се бяха изострили. Погледът му? Нищо добро не вещаеха тези тъмни очи.
- Да кажем, че се възстановяваш бързо.
- Възстановявам се.
- Значи си готов за път. – това не беше въпрос. Майк знаеше, че не го чака нищо хубаво. Беше професионалист. Професионалист, хванат от неприятеля си. Какво хубаво можеше да последва от това? Владимир продължаваше да го следи сурово. Майк накрая промърмори.
- Ще пътувам за къде?
- За Турция. – Майк направи гримаса, която можеше да мине и за усмивка.
- Значи Роуз не е излъгала.
- До сега трябваше да си разбрал, че Роуз никога не лъже.
- До сега никога не ме е виждала толкова слаб.
- Да. – Владимир трябваше да се съгласи. – Ще трябва да се погрижим за теб някак си. – Мъжете замълчаха за момент. Всеки, загубен в своите мисли и планове. Майк беше този, който прекъсна тишината в стаята, погледна Владимир и промълви с отсъстващ поглед.
- Какво ще правиш с мен?
- Ще те лекувам.
- А като ме излекуваш? – Владимир погледна Майк в очите, погледът му беше студен и жесток.
- Какво да правя с теб, Майк? – Мъжът стисна зъби. Челюстта му се стегна и изопнатото му лице стана още по-бледо. Замълча упорито, но нямаше нужда. Въпросът сякаш не бе отправен към него.
- Не искаш да ми отговориш.
- Хвана ме, нали?
- Да. – това сякаш дразнеше Владимир не по-малко отколкото Майк. – Хванах те както и всички други. И в момента съм бесен. Малката ти приятелка ми вързва ръцете, момче. – Майк настръхна. Изправи се въпреки очевидната слабост, която изпитваше. Владимир просъска.
- Стой си на шибаното място. Трябваш ми здрав за Турция. Само ти ме вързваш още тук.
- Какво ще правиш с мен? – Натърти Майк.
- Ще те лекувам, по дяволите. Какво си мислиш? Искам Роуз до мен. В България. И ако наистина си толкова важен за нея, тя ще кротува.
- Значи за това ти трябвам? Да кротува жена ти?
- Казала ти е, а?
- Каза ми. Каза ми какви мотиви си мисли, че си имал. – Владимир се усмихна. Придърпа стола си по-близо до болничното легло и се загледа в Майк.
- И какви според нея са мотивите ми?
- Направил си я официално единствена наследница на състоянието ти.
- А какви са мотивите ми според теб? – Майк затвори рязко очи. Беше казал повече, отколкото трябваше. И сега се псуваше наум за това. Владимир го чакаше търпеливо. Майк просъска злобно.
- Според мен с този брак ти стана официално наследник на династията Лори в региона. – Владимир се усмихна злобно.
- И ти си мислиш, че това има значение за мен?
- Ти си политик, Владимир. Умен политик. Ще се възползваш от името на Роуз. И там, където можеш да се наложиш без сила, ще го направиш.
- Лори беше просто едно име.
- Не и в региона.
- Организацията е унищожена.
- Но не и Роуз. И докато тя е жива, ще съществува опасността да поиска един ден възмездие. И няма да е трудно да го получи. Бог знае колко врагове имаш ти и колко поддръжници тя в България и региона.
- Докато е жива, да!
- А ти я искаш жива, нали? – Владимир не отговори на този въпрос.
- Кажи ми нещо, Влад.
- Какво?
- Остави я да пази досиетата, нали? Не си и казал, че знаеш за тях.
- Не.
- Значи си се застраховал по друг начин. Със законен брак в Русия. Сега. След като тя е твоя жена, всичко нейно е и твое.
- Не вярваш, че съм се оженил за нея по любов?
- Не съм достатъчно силен да понеса сарказма ти.
- Но си достатъчно силен да ме нападаш, така ли?
- Не те нападам. Отговарям на въпросите ти.
- Доста дръзки отговори ми даваш.
- Няма да се задоволиш с по-малко. – Владимир се върна рязко на темата.
- И кога за малката ти приятелка договорите са имали значение? Ако реши да ме нападне, какво, според теб, ще я спре?
- Нищо.
- Каква тогава е логиката ти?
- Бракът ти трябва да послужи за гаранция пред другите, не пред Роуз.
- Продължаваш да се държиш нагло.
- Нямам какво да губя.
- Можеш да изгубиш живота си.
- Няма да посмееш. Знаеш какво ще се случи с Роуз, ако умра.
- А ти знаеш, че винаги мога да измисля причина за смъртта ти. Убедително при това. И Роуз ще остане при мен, и ще и помогна да се възстанови от загубата ти. Няма да ми е за първи път. – Майк стисна ядно челюсти. Погледна тавана, не намери подходящ отговор. Знаеше, че Владимир е прав. Знаеше го толкова добре, че му причерня. Владимир се усмихна сурово. – станал си по-мъдър, Майк. От теб можеше да излезе човек. Жалко, че играеш за грешния отбор.
- Винаги? – просъска Майк.
- Ти не си в състояние да играеш в ничий отбор вече. Но те предупреждавам. Не смей повече да ме заплашваш или изнудваш. Разбра ли ме? – Гласът на Владимир беше станал студен и заповеден. – Ако си достатъчно разумен, ще се постараеш да не вредиш на Роуз повече, отколкото стори това вече. Ще ме оставиш аз да владея империята си, а ти ще се лекуваш като хората в санаториума. И те предупреждавам. Никога повече не ме предизвиквай! Разбра ли ме? – Майк кимна едва. Беше сломен. Владимир се подразни още повече. – Независимо от мотивите ми, Роуз ще бъде добре. Вярваш ли ми? – Майк се забави с отговора,но накрая кимна трудно. – Тогава престани да се правиш на идиот и започни да работиш с мен. – Майк погледна Владимир стреснато. Владимир махна с ръка раздразнено. – Просто си гледай здравето, по дяволите, и не се меси в политиката. И не пълни главата на Роуз с глупости. Тя ще е единствената, която ще пострада. Обещавам ти.
- Не съм толкова тъп.
- Не си тъп, Майк. Горд и упорит си. Много ще ти е трудно да признаеш поражението. Но рано или късно ще трябва да го направиш.
- Разбирам това.
- Дано. Защото правя голям жест към жена си като те вадя от затвора. И излагам собствените си хора на риск. Нали разбираш?
- Няма да се издъня.
- Дано, Майк. Дано!

...........................................................................................................................................
Майк се възстанови сравнително бързо. След седмица вече бяха готови за път.
Роуз беше изключително напрегната. Владимир я следеше отблизо, без да и досажда. Както винаги, ненормално търпелив и хладнокръвен. Роуз, напротив, беше на крачка от това да се паникьоса. Дори Буба беше престанал с обичайните си саркастични забележки.
Щяха да пътуват с частен самолет.
Сутринта на заминаването им в личния джип на Владимир бяха отнов само тримата, той, Буба и Роуз. Роуз беше необичайно мълчалива. Буба караше. Владимир стоеше отпред до него. Стигнаха до частното летище на Владимир в пълна тишина. Владимир изчака Роуз да излезе и да се настани в самолета. След това остави Буба да я наглежда и се отправи да дава разпореждания на останалите. Майк щеше да пътува с втори полет, със специален медицински самолет. Роуз не беше доволна, не искаше да се отделя от приятеля си, но Владимир остана непреклонен.
Роуз изчака да излетят и се обърна към Владимир с поредния спонтанен въпрос.
- Защо не искаш Дениз наоколо? – Владимир я погледна без да бърза с отговора. – Ако е заради мен, и заради това, че дълги години бяхте интимни... – Владимир поклати глава още преди Роуз да успее да се доизкаже.
- Роуз. Заради теб е. Но причината е съвсем различна.
- Каква е причината?
- Не е важно.
- Не. Прав си. Не искам да те притискам. Но за мен е важно. – неочаквано Владимир се засмя.
- Жал ти е за Буба.
- Нееее.
- Какво за мен? – Буба се беше върнал в купето на самолета с бутилка уиски.
- Не му понася летенето – обясни разсеяно Владимир.
- Не. Не ми понася.
- Защо не искаш да виждаш Дениз? –настоятелно попита Роуз.
- Защото ми е трудно да я гледам.
- Защо? – Роуз се заинати. Буба мълчеше упорито. Бързо беше разбрал естеството на разговора и реши дипломатично да остави Владимир да се справи със ситуацията.
- Защото и аз имам слабости, момиче. Мога да те гледам теб наранена, да те лекувам и пазя. Но когато си била на ръба на силите си, тогава не аз бях до теб, а Дениз. – Роуз преглътна трудно. Не бяха говорили за онези дни. Тя и не искаше. Спомените бяха прекалено болезнени. За нея и за Владимир.
- Бях съсипана и когато ме доведохте в Русия.
- В Турция си била на крачка от смъртта, Роуз. Сама. Нито аз бях до теб, нито твоите хора. В Русия? Никога не си била в толкова голяма опасност.
- Нямаш доверие в силата ми?
- Имам, малката ми, и точно това ме притеснява. Хората с такава духовна сила, както твоята, горят рядко и стихийно.
- Дениз ми помогна да не изгоря.
- Дениз винаги ще ми напомня за това време.
- Ти дори не знаеш какво преживях. Влагаш излишно въображение, Влад.
- Дениз ми разказа.
- Та тя изобщо не ме познава.
- Тя не, но аз те познавам. Повярвай ми. Изградих си представа за състоянието ти.
- Благодаря много. Отново си правя лоша услуга. Дениз не е виновна за моя срив.
- Казах ти. Имам си слабости. Ти си най-голямата ми такава. Като видя нея се сещам колко близо до ръба си била ти.
- Но оцелях.
- Едва оцеля.
- Недей, Влад.
- Какво?
- Не наказвай момичето. Достатъчно хора пострадаха.
- Не я наказвам. А ако си наистина добро момиче, Буба скоро ще се върне при Дениз в Русия. – Роуз се засмя.
- Ужасен си Влад. Ужасен манипулатор.
- На твоите услуги, мила моя! – намигна и Владимир.
Роуз успя да се разведри. Обичаше да разговаря с Владимир. Той винаги беше търпелив и забавен събеседник. Разбира се, когато имаше настроение за това. Възползва се от уискито на Буба и скоро заспа спокойно в обятията на мъжа си. Владимир не мърдаше. Беше замислен и съсредоточен. Буба се доближи тихо, като хвърли поглед на спящата жена.
- Госпожата вече се успокои.
- Да, успокои се.
- Да видим този път за колко време ще е. – Владимир поклати уморено глава вместо отговор. Буба го погледна сериозно.
- Говорих с Николай.
- И?
- Каза, че всичко е готово.
- Разбира се.
- Срещата ще е в петък. Всички ще дойда.
- Казал ли им е за какво е тази среща?
- Не. Както ти поиска.
- Добре. Поне ще имаме предимството на изненадата.
- Стига тази изненада да не ги изнерви допълнително.
- Разбира се, че ще ги изнерви. Но няма да имат избор. Проучи ли кой с колко хора разполага в Турция?
- Да.
- И как са разпределени силите?
- Ще трябва да се съобразяваме само с Коста и Пиер. Другите ми се струват по-заспали.
- Този коварен кучи син, още е силен, знаех си. А другите? Направих им услуга като унищожих Лори, дадох им въздух и спокойствие за доста време.
- Прав беше. Доста са мързеливи.
- Не достатъчно. Още са същите алчни копелета. – Буба се въздържа от коментар.
- Имаш руски партньори. Ще намесиш ли и тях?
- Не. Няма да ги намесвам на Балканите. Само аз ще работя с тях.
- Няма да те оставят. Ще искат пай от дяла. Всички знаят, че имаш връзки с руснаците. Все пак живя там повече от пет години и оцеля... – Владимир погледна остро Буба.
- Не ме интересува какво ще искат другите. Ако ламтят за по-голям пай от дяла, ще трябва да го вземат от мен.
- Руснаците ще те подкрепят ли?
- Безусловно.
- Разбира се! – Буба се усмихна. – Даде им наготово развит бизнес. Безусловно!
- Не беше безусловно и ти много добре го знаеш.
- Знам го. И все пак. Те останаха по-печеливши от общата ви сделка.
- Така трябваше и да бъде. Ще имам нужда от тяхната лоялност. – Буба изгледа Владимир. Думите му звучаха логично, но нещо не звучеше добре.
- Какво те тревожи, шефе? – Владимир се загледа в спящата жена. Буба му беше пръв генерал, имаше право на искрен отговор.
- Не съм сигурен, Буба. Не съм сигурен, че постъпвам правилно. Не исках да я влача със себе си в Турция.
- Рано или късно ще трябва да я завлечеш със себе си. Тя е вече достатъчно здрава.
- Мислиш ли?
- Така ми изглежда.
- Няма да ми е за първи път да я надценя, Буба.
- Ти постъпи правилно. Допусна Нейтън да я тренира, тренира я ти, върна и Майк.
- Болен.
- Болен. И ще се лекува. При добри лекари и при добри условия. Тя оценя този факт, Влад.
- Прав си. Благодарна ми е. Показва го.
- Така и трябва.
- Турция ще я върне назад. Много назад. Ще трябва да се пребори със спомените си. Ще види стари познати.
- Ще е добра крачка преди да я закараш в България. Мисля, че там ще е големия шок за нея.
- Прав си. И все пак ако имаше начин да и спестя всичко това...
- Влад. Ако ми позволиш. – Владимир повдигна учудено глава, Буба прие това като позволение и продължи. – Момичето ти е умно, Влад и е силно. Тя самата се подготвя за всичко това. Мълчаливо, упорито, както тя си знае. Ще се справи. Ще е подготвена и ще се справи.
- Ти си добър приятел Буба. – дали Владимир си даваше сметка, че от известно време гали главата на Роуз? Буба беше сериозно разтревожен. Не беше виждал шефа си толкова нещастен и изморен.
Време беше да починат и мъжете. Буба се оттегли тихо. Владимир се унесе в дрямка, здраво притиснал малкото телце на Роуз в прегръдката си.
Буба знаеше, че шефът му е достатъчно силен да премине през това изпитание. Вече открито се възхищаваше и на Роуз. Това момиче ги беше сложило всичките в малкия си джоб. С цялата сила на волята си, с вродената си проницателност и невероятен чар, тя беше успяла. Да, успя да оцелее по най-безкомпромисния начин.
Буба беше спокоен, защото виждаше, че Роуз вече не се бунтува толкова, отдаваше на Владимир любовта и уважението, които мъжът заслужава. Дори и самата тя да не се бе усетила още, за Буба беше очевидно, че Роуз обича Владимир. И това му беше достатъчно да и служи до живот. Не, че щеше да йиго каже някога...