автор: Heel

В подлеза бе толкова тъмно, че на Виктор му се наложи да използва фенерчето на телефона си. От ъглите лъхаше на урина. Стените бяха целите в графити и лъщяха зловещо на мижавата светлина. От едно покрито с мухъл петно на тавана се процеждаше вода.
Виктор ускори крачка, искаше да се измъкне по-бързо от тази смрадлива дупка. Стълбите в дъното бяха обгърнати от призрачно сияние.
Изведнъж иззад стената на едно затворено магазинче изскочиха два тъмни силуета. Виктор се стресна, но продължи да крачи към изхода. Мъжете бяха едри, със скиорски маски на лицата. Приближиха се и го сграбчиха. Единият чевръсто измъкна телефона от ръцете му и изсъска:
– Само да си гъкнал, ще ти размажа физиономията!
Виктор обаче извика за помощ и направи опит да се отскубне. Нямаше намерение да се дава на наглите обирджии. Получи удар в лицето и залитна, но бързо се окопити и размаха юмруци.
Онези започнаха да псуват. В ръката на единия се появи къса, но доста дебела метална тръба. Виктор отстъпи към стената.
– Давай парите! – каза бандитът и го перна с тръбата по рамото. Виктор побягна. следващият удар попадна в хълбока му. Избухна залп от болка.
Лежеше на пода, усещайки как два чифта ръце пребъркват джобовете му.
– Оставете момчето! – викна някой. Виктор извърна глава и видя силуета на стройна млада жена. Беше застанала в каратистка стойка.
– Разкарай се, кучко! – изръмжа мъжът с тръбата и се надигна.
– Да, се махаме! – каза другият.
Виктор набра смелост и срита бандитите. Това бе грешка. Тръбата полетя към главата му и вероятно щеше да я разбие, ако жената не се бе намесила. Тя изби с премерен ритник желязото.
– Бягай! – подвикна му жената и той побягна. Осъзнаваше, че е бил на косъм от това да изгуби живота си.
Когато погледна през рамо, видя, че жената доста успешно отблъсква атаките на бандитите, които явно се бяха разгневили. Единият получи тежък удар с крак в корема и се сви. После обаче тя се подхлъзна и падна. Докато се изправяше тежката тръба се стовари в кръста й. Остър писък заехтя в тясното пространство.
Виктор се закова на място, трябваше да помогне, спасителката му вече отнасяше як пердах.
– Идва полицията! – кресна Виктор. Бандитите се заоглеждаха притеснено и побягнаха към изхода. Просната като парцал на земята, младата жена хлипаше жално. Виктор се приближи и й подаде ръка, но тя само поклати глава й изстена. Не можеше да помръдне.
Линейката дойде бързо, за по-малко от десет минути.
***
Виктор изохка. Годеницата му Ваня го гледаше притеснено, докато почистваше със спирт раничката на бузата му.
– Колко пъти съм ти казвала да внимаваш, когато се прибираш късно! – каза тя и го целуна по слепоочието. – Можеше да пострадаш сериозно. Само като си помисля…
– Гаден е този подлез, да, ще го избягвам от сега нататък.
– Мислиш ли, че полицията ще ги хване?
– Съмнявам се.
– Хайде, събличай се и си лягай. Много ти се събра тази вечер. Миличкият! Искам да си починеш хубаво. – Тя прокара пръсти по гъстата му черна коса и отново го целуна, този път с жар, по устата.
– Трябва да отскоча до болницата, трябва да видя как е жената, която ме спаси. Опасявам се, че е пострадала сериозно.
– Хубаво. Сигурен ли си, че си добре?
– Добре съм, нищо ми няма.
– Тя…казваш…е реагирала адекватно?
– Ако не бе избила тръбата, който размахваше онзи бандит, главата ми сега щеше да е на пихтия.
Ваня пребледня и вдигна ръка към сърцето си.
– Ох, в какъв жесток свят живеем! Тръгвай, но не се бави много, моля те! Благодари на жената от мое име.
Виктор отиде с такси в болницата. Не му отне много време да разбере в коя стая е настанена пострадалата при нападението Ема Делийска. Първоначално му отказаха свиждане, после обаче старшата сестра се смили и го пусна.
Ема сякаш се бе смалила. Взираше с трескав поглед в тавана. Лицето й бе бледо, скръстените й на гърдите ръце потреперваха. Левият й крак лежеше върху специална подложка, бе с бинтовани коляно и бедро. Тя като че ли не можа да го разпознае. Очите й бяха плашещо замъглени, пълни със сълзи.
– Много съжалявам за случилото се – каза плахо Виктор. – Благодаря, че ми помогнахте… Ако не бяхте вие… Пожелавам ви бързо възстановяване.
Тя изпъшка и махна с ръка, не и се говореше. Все пак смотолеви:
– Направих каквото трябва.
Тогава Виктор си даде ясно сметка, че жената може би нямаше да пострада, ако той си бе налягал парцалите. Чувството му за вина се засили неимоверно. Сякаш гореща ръка го стискаше за гърлото.
– Как сте?
– Много ме боли. Много! – изпъшка тя.
– Съжалявам.
– Бихте ли ми подържали ръката? – попита тя и го загледа с надежда. Милото й лице в този момент имаше невинно, детско изражение.
– Разбира се. – Дланта й бе малка, пръстите – хладни, стискащи напрегнато.
– Не знам дали ще издържа – проплака тя.
– Ще издържите.
– Утре ще ме оперират.
– Кракът?
– Кракът не, кръстът. Два счупени прешлена. Много боли!
– Мога ли да направя нещо за вас?
– Махайте се!
– Но аз…
– Махайте се! Не искам никой да ме вижда такава. Оставете ме сама!
– Сърдите ли ми се? Аз осъзнавам, че…
– Разбира се, че се сърдя! Постъпихте адски глупаво! Хайде, чупка!
Виктор се изниза с наведена глава.
***
Виктор я посещаваше през ден. Първоначално й носеше цветя и шоколад, а после само каквото наистина бе нужно. Ема Делийска нямаше роднини в София; преди инцидента бе живяла сама, работейки в сайт за електронна търговия. След операцията на гръбнака тя се сдоби с ортопедичен корсет, който да поддържа наранените прешлени, а кракът й бе гипсиран от глезена до слабините. По всичко личеше, че болничният й престой ще е доста дълъг. Макар да се виждаха често, те почти не разговаряха, най-вече заради Ема, която поради болките постоянно бе в лошо настроение.
Веднъж тя му каза:
– Оценявам това, което направи за мен. Но не си ми длъжен. Така че престани да ми идваш на свиждане. Вече ще се оправям сама.
– Но ти не можеш да ставаш от леглото!
– Сестра ми ще дойде утре. Тя ще ми носи каквото ми е нужно.
– Аз все пак държа…
– Не ти се сърдя вече. Онова беше просто нещастен инцидент. Не се чувствай виновен, наистина. Чак сега осъзнавам колко грубо постъпих, обвинявайки те. Просто много ме болеше. Свободен си, младежо. Забрави за мен и си живей живота – каза тя с усмивка на уста.
И Виктор си тръгна. До известна степен бе доволен от това развитие на нещата, защото годеницата му Ваня бе започнала да го ревнува. Тя смяташе, че той прекалява с грижите за чуждата жена. Твърдеше, че той е изкупил вината си. Така всичко приключи, за момента.
Но нещо непрекъснато го глождеше отвътре. Ема не излизаше от мислите му. Един ден той се измъкна по-рано от работа и отскочи до болницата. Ема я нямаше, бяха я изписали. Той се зарадва от този факт. След кратък размисъл реши все пак да я потърси. Знаеше адреса й – веднъж по нейна заръка бе отишъл да нахрани котката.
Виктор дълго звъня на вратата, но никой не отвори. Той се помота известно време пред входа, чудейки се какво да прави. Не можеше да остави нещата така, трябваше да чака. Сърцето му незнайно защо се бе свило от притеснение.
Малко преди залез слънце Ема изникна иззад ъгъла на сградата. Изглеждаше отслабнала и измъчена. Забила поглед в земята, тя подрипваше сковано, подпирайки се на чифт дървени патерици. Кичур коса бе виснал пред лицето й, но тя не можеше да го отметне назад, защото ръцете й бяха заети. Разчиташе на странно на вид приспособление – дълъг клуп от бял плат, единият край на който бе окачен на врата й, а другият минаваше под босото стъпало на болния крак, който все още бе в гипс, държейки го изнесено леко напред. Беше се прегърбила, вероятно защото цялата тежест на крайника падаше върху нежния й врат.
Виктор се приближи. Тя се бе концентрирала в придвижването и не го забелязваше.
– Ема? – тя вдигна стреснато глава и се закова на място. На лицето й се появи крива усмивка.
– Какво правиш тук, човече?
– Исках да те видя.
– Е, видя ме, сега си тръгвай, не ми е до теб, ама изобщо!
– Защо се държиш така?
– Защото ми е криво, затова.
– Как си?
– Както виждаш, мърдам, и то доста успешно.
– Кракът ти? Не се ли оправя? Защо е овързан така?
– Пареза. Вследствие на счупването на лумбалните прешлени. Почти нямам чувствителност. Ако не е подпряно отдолу, стъпалото ми се тътри по земята.
– Ох…не си ми споменавала за този проблем.
– Моя работа е какво ще споменавам и какво не. Добре, побъбрихме си, остави ме сега на мира.
– Сестра ти помага ли ти?
– Не се бъркай в чужди работи!
– Попитах помага ли ти?
– Замина си преди няколко дена. Има си работа жената.
– Значи си останала сама!
– Оправям се чудесно сама. Ама наистина си много досаден! Казах ти, не се чувствай ангажиран с мен. Каквото било, било. Ти положи адски много грижи за мен, за което съм ти благодарна. Прибирай се при жена си!
– Ваня не ми е жена, а годеница.
– Че какво значение има?
– Аз… мисля… че повече обичам повече теб, отколкото нея.
Ема, която в момента се наместваше върху патериците, канейки се да направи поредната мъчителна крачка, застина на място. Погледна Виктор изпод присвитите си вежди.
– Ама ти наистина си се побъркал! Каква съм ти аз, че да…
– Ти ми спаси живота, а после, в болницата, аз се привързах към теб. Чувствам те близка и искам да се грижа за теб, още повече, че ти имаш нужда от грижи. Това е. Ти също ме харесваш, личи си по острите ти реакции.
– Много смело твърдение – промърмори тя и сведе глава уж за да провери дали стъпалото й е добре наместено върху платнената си подложка. Розовеещата й пета се полюшваше безпомощно на сантиметри от мръсните тротоарни плочки. – Но аз вече съм саката, не разбираш ли, саката! Набий си това в тъпата глава! Никога няма да съм същата като преди. Лекарите казаха…
– Сега ще се приближа до теб и ще те прегърна, после ще те целуна. А ти ще се отпуснеш в ръцете ми и ще ми позволиш да те занеса в апартамента. Ако си на кеф, ако не изпитваш болки, ще преспим заедно. По някое време ще се обадя на Ваня, за да й кажа, че я напускам. Тя е свястно момиче, заслужава честно отношение. Никога не съм я лъгал. Дано понесе леко раздялата ни.
Ема бе прехапала устни. Отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но думи не излязоха. В очите й избиха сълзи.
Той се приближи до нея и я прегърна, после я целуна. Тя се отпусна в ръцете му и му позволи да я занесе в апартамента.