автор: tearfly

Оставих света да съществува в „другото”, отказвам да изкачвам върховете му, моят връх е схлупена къщурка в планината, там успявам да отделя себе си от водовъртежа на ежедневно блъскащото се човешко его, разклатило еволюцията си и съществуването си до очаквани, големи размери. Имам цигари, храна и мислите ми за теб – в последното се крие богатството ми.
Утре може би ще летя със самолет; ще чекират багажа ми, но не и мислите ми, в тях нося това, което има значение. Ще кацна – където и да е, защото всичко е „където и да е”, когато не съм с теб.
Стоя на верандата, птиците издевателстват над музикалните ми вкусове, но свиквам с тях. Щурците отвръщат самоотвержено нощем и никой не спи. Но сега стоя на верандата и си мисля за теб. Поглеждам нагоре и виждам върховете на дърветата как държат небето с мощните си клони, а облаците галят листата им с нежността на твоята милувка, поклащат се и изпращат към мен парфюма ти – на чисто и свежо, на начало без край, на истината и желанията.
Свечерява се. Разтварям се в невъзможните цветове на нощта, аз съм бледа въздишка от живителен стон в бурен следобед, където небето спеше, за да ни сънува и извае до безбожното самочувствие на съвършен атеист, очертал възможната красота – където сме повече от всичко - сътворени, нови и цели. Ръцете ми рисуват извивките ти по памет. Носиш се съвършена, толкова съвършена, че коженият ми колан си пада по теб съвсем буквално, развинтваш цялата му строгост и възможност да държи дънките ми стегнати около кръста, а изглеждаше толкова здрав – а толкова крехък и разглобен в ръцете ти.
Ти си чудото - това, което се разпада на парчета, с теб изглежда отново цяло.
Толкова, колкото цял съм аз, с теб!