автор: ZAGORA

Имало една страна,която се намирала далеч от тук.Тя не била голяма,но била богата .В нея се криели скъпоценни камъни,злато и нефт.Това било и най-старата земя на планетата ни.
Когато Световният океан се е отдръпнал за първи път, се е показала тая земя.Там живеели много и различни животни.Даже и такива,които не са били открити и не са били известни за науката.Но богатствата на страната не били достъпни за народа й.Само шепа хора ги владеели.. Народът,макар че бил малък,винаги бил беден.
Живеело в тая страна, на няколкостотин метра от брега на океана в рибарска хижа, семейство от португалски произход.Някога,преди много години дедите им пристигнали от Португалия да берат захарна тръстика срещу парче хляб и подслон.Решили да останат да живеят тук.Но бедността започнала да се предава по наследство от поколение на поколение.Това семейство се състояло от трима-баща,майка и дъщеричка.Момиченцето се казвало Изабел.Било леко мургаво,с къдрави коси, с големи тъмни очи и с трапчинки на бузите.Много обичало да се смее.Гласът му звънял като песен на поток.Таткото на Изабел бил рибар.Имал лодка,която била негова гордост.Всеки ден в зори излизал с нея в океана на риболов.Парите,които получавал от улова не били много,но семейството успявало да преживява.Майката на Изабел също припечелвала по нещичко.Тя събирала по брега изхвърлени от океана раковини и със сръчните си ръце правела чудесни украшения-гривни,медалиони,обеци,кутии за накити,несесери за шиене.Изабел й помагала във всичко.Дори можела вече сама да прави някои неща.Вярно,че оскъдно живеели ,но били здрави и щастливи.След обяд когато Изабел се върнела от училище, майката сядала пред хижата да майстори изделията си.Тогава Изабел заедно с кучето си Хектор излизала на разходка.Тичала с него на воля по брега,къпели се във водите на океана.Викала,а Хектор лаел колкото му глас държи и двамата се радвали на живота.
Но един ден в океана неочаквано се разразила чудовищна буря. Мнозина рибари не се завърнали на брега.Между тях бил и бащата на Изабел.Дни наред издирвали изчезналите.Открили телата на някои от удавниците,но други не успели да намерят.Нямал го и бащата на Изабел.Майката осъзнавала горчивата истина,но Изабел всеки ден очаквала своя любим татко и вярвала,че някога той ще се завърне при тях.
Тъжно станало в рибарската хижа.Животът на малката Изабел напълно се променил.Наложило се майка й да работи на две места в града.До обяд се грижела за болна жена,прикована на легло.След обяд отивала в ресторант и там помагала в кухнята.Многото работа съсипвала клетата женица.Но тя нямала друг избор,защото трябвало да изхранва себе си и Изабел.Момиченцето съчувствувало на майка си и правело всичко,за да й помогне.Ставало сутрин рано,чистело стаите в хижата и те греели от чистота.Палело огнището и приготвяло храна за деня.Отделяло в купичка храна и за Хектор.След обяд като се върнело от училище, сядало като майка си пред хижата и правело от раковини изделията,които майка й създала с много усет към красотата. Често Изабел ходела с Хектор да събира раковини по брега. Все пак намирала мъничко време и за игра.
Един ден те се гонели с Хектор между дърветата на вековна гора,израстнала върху хълм,слизащ до океанското крайбрежиеИмало дървета огромни и гъсто разположени,затова в нея било почти непрогледно.Както се провирала между тях ,за да догони Хектор Изабел изведнъж ахнала. Едва не настъпила гнездо направено на земята от клечки и шума.В него на дъното лежало странно яйце. Нямало твърда черупка,а било обвито с полупрозрачна кожа. Виждало се как в него нещо живо и малко мърда . Като че ли напирало да излезе от яйцето,но все още силите му недостигали.Изабел седнала на земята,върху гъстата шума зад едно дърво и любопитно зачакала да се появи майката на това странно яйце.Хектор,който бил умно куче и разбирал всичко,също седнал до нея.Дълго седяли и чакали ,но никой не се появил.Тогава Изабел свалила шала си от раменете,завила яйцето в него и казала на кучето си:
-Хектор,аз ще бъда от днес майката на това мъниче в яйцето,защото ако го оставя,сигурно ще го изядатЩе се грижа за него,ще го топля докато се излюпи. Ти ще го пазиш от неприятели,нали,Хектор?
Хектор бодро излаял в знак на съгласие
У дома момиченцето намерило в бараката за дърва стара кошница.Постлало дъното й с перушина,положило внимателно яйцето и го завило с няколко вълнени парчета плат.Поставило кошницата близо до огнището и казало на Хектор:
-Сега ще чакаме.
Когато късно вечерта майка й се върнала от работа, ,Изабел разказала всичко.Показала яйцето и споделила решението си да бъде майка на неизлюпеното мъниче и да се грижи за него.Майка й нежко я погалила и продумала: „Добре,Изабел.Нека да бъде,както си решила.Само моля те ,бъди внимателна и разумна,защото не знаем какво ще се излюпи от коженото яйце!Дори и с майка му да се е случило нещо,животинката вътре сигурно има и баща,а може би и цял куп роднини.Знаеш,че горите на Гвиана са пълни с неизвестност.Тук живеят такива видове животни,които науката още не познава...
След седмица яйцето се излюпило.Хектор,който често ходел да проверява ,пръв съобщил новината.Започнал да лае и да дърпа Изабел за роклята.Когато погледнали в кошницата ахнали .Там лежало напълно непознато животно. Приличало на гущер с глава на папагал.Било с четири крака.Двата задни били силни и мускулисти,а предните - по-къси .Животното имало на главата си къса,леко извита и здрава човка,а отстрани на бузите си носело два рога.Гърбът на мъничето бил обагрен с тъмно-кафяви ивици и петна,а коремчето –с по- светлокафяви . На пръв поглед приличало на новородено пале.Кожата му била сбръчкана,но мека като кадифе.Било сляпо и безпомощно.Майката на Изабел заявила,че това навярно е някакъв мутант,грешка на природата или напълно непознат вид.Хектор уплашен се сврял в един ъгъл и започнал тихичко да скимти.Само мама Изабел била непоколебима.Съкрушено вдигнала нагоре ръце и казала:
-Е,не очаквах да си такъв.Но какъвто и да си,ще те обичам.Нали все пак съм твоя майка!Сега ще се опитам да те нахраня.
Оказало се,че животинчето не яде месо,но обича плодове , свежи листа и треви.Изабела ги пасирала,разреждала ги с малко мляко и с тая кашица хранела малкото.След няколко дни то прогледнало.Апетитът му бил толкова голям,че Изабел го хранела по няколко пъти на ден.С предните си лапи животното поднасяло храната към устата си.Слабичките пискливи звуци,които издавало в първите дни,ставали все по силни и се превърнали в рев.Животното чакало Изабел да се прибере от училище с нетърпение. Скачало в скута й и я гледало с обич с дълбоките си кръгли очи.Хектор и той се отпуснал и скоро осъзнал,че е намерил приятел в игрите. Често захапвал дългата райрана опашка на животното,но когато прекалял опитвал ударите на здравата му и твърда човка по главата си..Кучето разбрало,че трябва да внимава с волностите .Изабела най-после се решила да разкаже за новия обитател на хижата на учителя по биология,който преподавал на големите ученици.Казвал се господин Жозе.Той не повярвал твърде много на странния разказ на Изабел,но все пак решил да провери. Отбил се в хижата и когато видял животното се смаялЗащото господин Жозе имал една голяма страст.Той обичал да изучава всичко свързано с отдавна изчезналите на Земята динозаври.Това,което виждал учителят било един много рядък вид от по-дребните тревопасни динозаври.Фосили от него били намерени единствено в Китай. Господин Жозе сигурно би се смял до сълзи, ако някой му кажеше,че един ден самият той ще се сблъска с жив представител на вида на пситакозавърите.Но ето че такъв ден настъпил.Животното го гледало с дълбоките си кръгли очи и леко тупало с дългата си гущерова опашка по земята.Изненадата накарала коленете на Жозе да омекнат и той се свлякъл на пода.
-Изабел,ще ми позволиш ли да взема динозавъра и да го разгледам по-отблизо.
-Разбира се,господин Жозе!
Динозавърът имал мека,но здрава,плътна кожа, дълги,остри зъби и дълъг език,който обичал често да показва навън.С предните си лапи той можел да захваща всичко.Затова когато господин Жозе надигнал опашката му,за да погледне под нея и да установи пола ,малкият изревал оглушително и зашлевил по бузите любопитния биолог.Отначало се разсмяла Изабел,а след нея избухнал в смях и учителят.Напрежението изчезнало.Създала се една много приятна атмосфера на доверие и приятелство.
-Момченце е.Учените са го нарекли пситакозавър,а ти как ще го наречеш, Изабел?
-Ще му казвам Псит.Кратко и лесно е за изговаряне,господин Жозе.
-Твоят Псит ще порастне не по-голям от средно голямо куче.Трудно ще му бъде да живее сред хората.Той е специален,различен и към него може да проявят нездраво любопитство.Има учени,които биха дали и живота си,за да го имат в своите лаборатории.А това няма да му се хареса.Ще помисля и ще се опитам да намеря най-доброто решение за него.След седмица ще ти дам препоръката си.
След заминаването на учителя Изабел разтворила тетрадката си по математика и започнала да пише домашната си.Трябвало да реши петнадесет примера със действия събиране и изваждане на двуцифрени числа.Когато започнала да събира числата в колонка едно под друго, в някакъв миг на пресмятане на единиците, Псит се доближил до нея,побутнал я със закривения си клюн и почнал да чука с късата си лапа,подобна на ръчичка .Чукнал първо пет пъти,направил пауза и след това чукнал още седем пъти.Изведнъж Изабел открила,че Псит и казва верния отговор.А той наистина бил петдесет и седем- сума от 25 и 32.Тя решила да опита с втори пример.Псит отново проявил математическите си способности.Изабел направила най-великото откритие,че динозаврите имат интелект и разбират всичко,каквото им се говори.Тя така се удивила ,че решила да продължи проучването си.Отишла до стария компютър ,подарен от приятел на баща и.Включила го и бързо написала”Как се казваш?”Динозавърчето седнало в полите й и дълго се взирало в клавиатурата.Най-после натиснало четири клавиша.На екрана се появила думата Псит.Изабел била смаяна от интелекта на динозавърчето.Тя не можела да си обясни как това животно разгадавало по смисъл всяко звукосъчетание от родния й език,напълно непознат за него и как успяло да напише верния отговор.Тоя неин Псит сигурно би бил истинска загадка и за науката.Но по-важното щяло да бъде,че чрез компютъра Изабел можела вече да общува с динозавърчето.
Така започнало истинското приятелство-дълбоко и трайно между Изабел и Псит. Той непрекъснато я разпитвал за какво ли не.Имало въпроси,на които Изабел отговаряла веднага.Но имало и такива,които я затруднявали. Псит започнал да се рови в компютъра,за да научи повече от него.Изабел се чувствувала щастлива,че вече имало кой да решава задачите й по математика.Тя ходела на училище винаги с безгрешно написана домашна.Учителката й била силно озадачена.Когато изпитвала Изабел в клас момичето допускало грешки,но домашните му били винаги безупречни и вярно решени.Тя може би щяла да отдаде тая разлика на притесненията й пред дъската,ако Изабел умеела да пази тайни.Но тя явно била яла кокоши крак.Така казвала за нея майка й,защото познавала навикът на дъщеря си да споделя със всеки всичко,което знае.Изабел имала приятелка от класа,с която споделяла своите тайни .Е,разбира се до толкова,до колкото са тайни тайните на Изабел.Приятелката й се казвала Стефи .За да покаже чудните умения на Псит,тя даже поканила Стефи в дома си.Когато видяла способностите на мъника, Стефи се изпълнила със завист.Тя никак не обичала математиката . Би дала всичко на света, да си има един такъв помощник като Псит,който да й решава задачите.Та точно тая завист подтикнала Стефи да уведоми учителката ,че Изабел си има у дома странно животинче,което й решава задачите .Учителката се казвала Атанасия. Била доста закръглена и консервативна стара мома ,а също и ревностна католичка. Ходела всяка неделя на църква и вярвала както в светостта на Бог,така и в безчинствата на дявола.Когато чула от малката Стефи,че Изабел си има непознато животинче,което умее да смята, си помислила,че детето фантазира.Затова казала с усмивка на уста и фалшива сладост в гласа:”Е,доведете го това животинче - математик да го видим всички!”
Часът бил започнал когато на вратата се почукало. Двете закъснели ученички влезли в клас. Носели една огромна чанта,в която нещо мърдало и дращело по стените й.Госпожица Атанасия тъкмо дописвала на дъската няколко задачи за намиране на неизвестни умаляемо,умалител и разлика
О,вие все пак пристигнахте,макар че много закъсняхте.Водите ли вашия велик математик?-обърнала се към двете момичета госпожицата като слизала от подиума и изтупвала ръце от тебешира.Класът се разшумял като разбунен кошер.
-Хайде, покажете ни уменията на вашия вундеркинд.-засмяла се саркастично госпожица Атанасия.
Изабел извадила Псит от кошницата.Изведнъж класът утихнал.През прозореца само долитали гласовете на птиците и виковете на няколкото момчета,които ритали топка в задния двор на училището.
-Чудовище!-разпищяли се няколко момичета с по-слаби нерви.Псит се уплашил и се сврял в прегръдките на мама Изабел.”Света Богородице,какво е това нещо?!.За първи път виждам такова странно създание.!”помислила си Атанасия с погнуса.Но все пак решила да провери математическите способности на грозилището.
Изабел се покачила на подиума и казала:-Псит,ще решиш ли задачите.?”Динозавърчето започнало да удря с предните си крака по дъската.Децата в хор отброявали броят на ударите,а Изабел старателно записвала на дъската числото,което съобщавал нейния Псит. Учителката недоумявала.”Как е възможно това животно да има такива способности?! Дали пък е наистина животно?”Мислите й я отвели твърде надалеч и станали все по-тревожни.За това тя решила да сложи край на представлението,макар че децата били преодолели първия си страх и сега истински се забавлявали с този грозноват,но мил всезнайко.
-Стига толкова Изабел.Аз ще довърша задачите,тъй като загубихме доста време.
Тя попълнила числото на умалителя в празното квадратче на следващата задача.Но изведнъж Псит се разревал силно и зачукал отново с късите си лапи по дъската.
-Сгрешили сте числото ,госпожице Атанасия и Псит желае да поправи грешката.
Да,действително грешка имало .Изабел изтрила грешното число и написала вярното.Децата се разсмяли и заръкопляскали на необикновения математик.Но това вече било капката,която преляла от търпимостта на госпожица Атанасия.Тя така се разкрещяла,че глсът и литнал към високите тонове на октавата и се превърнал в пищене Този писък силно и напористо зазвучал и стъклата на затворения прозорец затрептяли от прилива на звуковите вълни.
-Вън,вън!Махайте се веднага оттук! Това не е животно,а самият Сатана превъплътил се в него.Дошъл е да ми се присмива и да изкушава Христовата ми душа.Не може животно да смята.Това е дело на Сатаната.Какво чакате още?!Вън,чувате ли,вън!И да не сте посмяли да прекрачите прага на училището, докато не се причестите и изповядате при отец Фабий.А аз още сега ще му се обадя да дойде,за да освети класната стая и да пропъди от нея греховното зловоние на това адово изчадие.
Госпожица Атанасия взела дневника и цялата зачервена като домат и разтреперана се отправила към учителската стая като оставила учениците си със зяпнали уста ,безмълвни,не знаещи какво да си мислят.Но незнайно как възедричката госпожица се спънала на прага на учителската стая и се захлюпола по корем на пода.В спасяването й веднага се включили всички,жадуващи да узнаят сензацията на деня,причинила невероятните вълнения на колежката им.Настанили я на удобен стол,дали и да изпие няколко капки валериан върху бучка захар ,положили мокра кърпа на челото й и изслушали разказа й за Сатаната-математик.Всеки учител имал вече свое лично мнение по въпроса,но всички били много развълнувани.Едни твърдяли,че животното сигурно е мутант на вида гущери,други го определяли като нова еволюционна форма на живота.Трети заявявали,че животното е създадено изкуствено от китайците и е биологичен робот,който е изпратен с разузнавателна цел в Гвиана.Имало и такива,които твърдяли,че това навярно е извънземно с висок интелект,пристигнало да осъществи контакт с местните земляни.Тогава над всеобщия шум се извисил гласът на учителя по биология господин Жозе:
-Колеги,аз знаех за това неизвестно на науката създание.Бях в дома на Изабел и го разгледах отблизо.Знаете,че съм любител на отдавна изчезналите динозаври и от години ги изучавам ревностно.Още от пръв поглед познах,че това е така нареченият пситакозавър.Той е безобиден тревопасен и е с големина на средноголямо куче.Видът му е ето такъв!-и господин Жозе показал рисунка на пситакозавър.Рисунката минавала от ръце на ръце.Всички ахкали и охкали като разбрали,че става дума за динозавър.
-Госпожице Атанасия,Вие обидихте княза на мрака като го сравнихте с това уникално,но напълно безобидно животинче!-подметнал с усмивка мимоходом един от колегите й.
-И представа си нямате,че Сатаната може да приема всякакви образи на животни и хора,за да примами духовете човешки.А вие може да си мислите каквото си пожелаете.Всеки върви по своя си път,нали така?
И госпожица Атанасия се фръцнала и полюлявайки закръглени бутове напуснала учителската стая непоколебимо вирнала глава.
Изабел се разделила с Фани и поела с приятеля си Псит към дома .Още в началото на крайбрежната улица,която водела към рибарската хижа, тя забелязала огромната тълпа пред вратата на къщата й.Отдалеч се виждало,че хората носят със себе си камери и фотоапарати. Момичето съобразило,че те сигурно са журналисти.Чувала била за тях,че са безумно напористи в стремежа да се докопат не толкова до истината,а повече до интригата на събитието,до грозната му страна.Псит,който също забелязал струпването на хора пред вратата ,започнал тревожно да удря с едната си лапа по другата.Изабел превеждала ударите на своя език.”Да бягаме,да бягаме!”казвал Псит.”Да бягаме докато не са ни забелязали,миличък Псит!”-казала Изабел и хукнала в обратна посока.Незабелязани отминали и последните къщи и се заизкачвали по склона на хълма .Навлезли в гъстата гора.Там винаги било тъмно. Дърветата били разположени така гъсто,че слънчев лъч не можел да проникне на земята.Имало осемдесетметрови дървета-бромелии и сумамейри,различни видове палми, фикуси,лиани и безброй орхидеи.На много места в гората още не бил стъпвал човешки крак.В нея живеели неоткрити видове растения и животни.Изабел стигнала мястото, на което открила преди време яйцето на Псит.Седнала върху дебелия мъх да си отдъхне.Трябвало да вземе решение...
-Псит,синчето ми,налага се да изберем правилното решение.Ти виждаш,че хората все още не могат да приемат нормално факта,че ти и твоят род сте оцелели през времето и все още съществувате.Още по-невероятно им се струва,че си интелигентно,мислещо създание,може би превъзхождащо ги много пъти.Аз те обичам безкрайно,миличък мой Псит! Твоят живот ми е по-ценен от всичко.Ако те върна в нашия свят,хората могат да те убият, без да им мигне окото.Няма да допусна това.Предлагам ти да останеш тук,в гората.Сигурно ще срещнеш други от твоя вид.Ще се запознаете и ще се почувствуваш по-добре и повече обичан.Но знай,че аз няма да те изоставя!Ще идвам винаги когато съм свободна,за да си говорим двамата.Ще ти нося плодове. Ще ти разказвам всичко,което ми се е случило ,а и ти на мене –също.Един ден може пък нещата да се променят...Може да станем по-разумни човеци и да започнем да приемаме различните от нас...
Изабел видяла за първи път как от умните очи на Псит се отронили сълзи. За себе си знаела,че докато с мъка изговаря всяка дума, по бузите й се стичали обилно солени вади.За последен път прегърнала необикновената си рожба и бавно се отдалечила .Трудно й било,страшно трудно да преодолее раздялата.Мъката й се превърнала на буца, задушаваща гърлото й.Краката й натежали като оловни.Очите й се подули ,но сълзите не спирали да извират...Решила да не се прибира у дома .Била сигурна,че ония с камерите още чакат до вратата.Затова отишла в ресторанта,където работела майка й.Тя се изненадала много когато я видяла.Не я разпитвала за нищо.Настанила я на една маса и й донесла чаша студена цитронада.Когато приключила работата си,дошла и седнала до момиченцето си.Изабел й разказала всичко.
-Изабел,ако все още има журналисти,жадни за сензация, остави ме аз да разговарям с тях.Ще твърдим,че нашия Псит е избягал и не знаем къде е отишъл.Ти потвърждавай само с кимане на глава думите ми.Часове сме го търсили,но от него няма и следа.Зная,че въпреки думите ми, дни наред ще бъдем наблюдавани.Ти отиди в църквата ,причести се и се изповядай при отец Фабий.Не е грях да скриеш истината,за да спасиш нечий живот.За това не се притеснявай!Бог ще те р5азбере и ще ти прости!Бъди сигурена в това.
Минали десетина дни след раздялата на Изабел с Псит.Вестниците пошумяли още малко и случката се забравила.Обръчът от наблюдатели около Изабел и майка й постепенно изтънял и накрая изчезнал.Изабел много тъгувала за синчето си .Често си поплаквала за него.Когато отминали две седмици тя отишла в гората, да се срещне с Псит.Заварила динозавъра на същото място,на което се разделили,сякаш той никога не се е отдалечавал от него. Втурнали се един към друг и се прегърнали с обич.Псит ревял с всичка сила и нежно заравял глава в прегръдките на Изабел.А тя го целувала по човката,по очите и по лапичките с цялата си любов на истинска майка.Дълго не можели да се отделят един от друг.Разказали си всички преживелици през време на раздялата им.Псит бил намерил и други от своя вид,сприятелил се с тях и те го приели много радушно.Изабел съобщила за изповедта си и причастието при отец Фабий.Почнала била да посещава отново часовете на учителката Атанасия и все така допускала грешки при решаването на задачите .Псит не се откъсвал от своята мама Изабел.Двамата прекарали незабравими часове.Динозавърът си хапнал от плодовете донесевни от нея.Изабел му обещала да идва всяка седмица поне веднъж. Разделили се с тъга но и с надежда,че може би един ден ще бъдат отново заедно.
В Гвиана имало един много богат мъж.Казвал се господин Ганеш.Той бил индиец по произход,много образован, изискан и мъдър мъж на средна възраст.Господин Ганеш притежавал в Южна Индия и в Гвиана няколко рудника за диаманти и злато.Неговата къща била една от най-красивите и богати къщи в цяла Гвиана.Господин Ганеш нямал семейство,защото не бил женен.Преди години се влюбил в прекрасна девойка –мюсюлманка и имал огромно желание да се ожени за нея.Въпреки знатния си произход,въпреки несметните си богатства, не му я дали ,защото изповядвал друга вяра.Макар че момичето било от беден род, родителите й я омъжили насила за мюсюлманин,но само година след брака то починало от мъка. Това разбило сърцето на Ганеш.Той се заклел повече да не помисля за женитба и устоял на думата си.Започнал да запълва свободното си време с хобита.Поръчвал на ловци на диви животни да му отстрелват редки видове,да му ги препарират за домовете му в Индия и Гвиана.Събирането на редки екземпляри било истинска страст за господин Ганеш.Когато научил от пресата,че е открит оцелял до наши дни от преди стотици милиони години вид тревопасен динозавър,колекционерската му страст се запалила.Ако се сдобиел с тоя динозавър,той щял да бъде най-ценния му експонат,короната в неговата колекция.Колекциокери от цял свят щели да му завиждат.Динозавърът щял сигурно да струва цяло състояние,но той нямало да го продаде.Щял само той да му се наслаждава.Господин Ганеш бил обигран мъж.Затова дори и за миг не повярвал,че животното е избягалоЩом се е излюпило в дома на момичето,то със сигурност е считало ,че хижата е и негов дом.Всичко било инсценировка, целяща да отвлече вниманието и любопитството на пресата и тълпата.Позачул,че животното притежава висок интелект и математически способности,но това не го вълнувало.С парите си той можел да купи който си пожелае човешки интелект.Защо му е на господин Ганеш интелекта на динозавър.Трябвало му кожата ,която напълнена и придобила форма ще украсява една от залите с колекцията му.Индиецът наредил на иконома си да се обади на петима от най-добрите ловци на Гвиана и да ги покани в дома му.Приел ги в една от гостните .Прислугата сервирала кафе и разхладителни напитки.Със своя мек и приятен за слушане глас господин Ганеш заявил,че е готов да заплати 100000 щатски долара на тоя от тях,който му достави убит динозавър.Той не дал съвети и напътствия на ловците.Оставил да решава всичко интелекта им.Изказал само съображенията си,че сигурно в горите на Гвиана живеят и други представители на вида.Показал им рисунка на динозавъра и срещата завършила.
Дон Мигеле станал ловец още когато бил малък.Баща му често го водел със себе си на лов..Малкият Мигел попивал всяка дума и всеки жест на баща си и учел от него занаята.Когато един женски ягуар,за да запази малките си сложил край на живота на баща му,Мигел решил,че Гвиана е малка за неговите амбиции на ловец.Къде ли не ходил дон Мигеле,къде ли и какво ли не убивал.Но за разлина от баща си,той бил високоинтелигентен ловец.Умеел да предугажда всеки ход на животното.Можел дни наред да го проследява незабелязано ,познавайки навиците му.Започвал сякаш да мисли като него и да изчаква да дойде момента.А дойдел ли, отстрелвал от раз.Не му се е случвало да пропусне и да не уцели.Убивал е лъвове-човекоядци в Африка, слонове изпотъпкващи посевите и унищожаващи реколтата на селяните в Азия,лосове,мечки и глигани в Европа,в Америка-за кожи - лисици,норки и бобри,в Австралия- зайци и кенгура.Когато се наситил на успехите си дон Мигеле решил да я кара по-кротко.Той се завърнал в роедната си Гвиана и започнал да ловува само много редки и ценни животни.Доста от тях продал на господин Ганеш и получил добри пари.Затова сега въобще не се усъмнил,че ако залови и убие динозавъра ще получи обещаните 100000 долара.Горите са огромни и труднопроходими,затова Мигеле решил да насочи вниманието си към момиченцето,което отглеждало макар и за кратко необикновеното животно.Няколко дена той проследявал детето от мига,в който напущало училище до мига,в който настъпел мрака.Първите четири дни не се случило нищо особено.Момичето вършело къщна работа,учело и пишело домашните си,нижело гердани от раковини и ходело до пазара.Мигеле се впечатлил,че то всеки ден ходи до пазара и купува плодове.Носи ги в дълбока кошница,но не ги внася в хижата,а в бараката за стари вещи.На петия ден дон Мигеле още от заранта заел мястото си зад разсъхнала гемия обърната на стотина метра от хижата.Изабел заминала на училище,а Мигеле внимателно оглеждал района с бинокъла си.Времето минавало тягостно и бавно,но все пак най-после момичето се завърнало от училище.То влязло в бараката и изнесло пълната до горе кошница с плодове. Отворило входната врата на двора и носейки я в ръка излязло на улищата.Поело към края на града.Дон Мигеле стиснал здраво ловната си пушка и се запромъквал като невестулка след момичето След около час погълнато изцяло от мислите си, то напуснало града и се заизкачвало по стръмния, обрасъл с гора склон.Дон Мигеле макар и леко поуморен, тук се почувствувал по-спокоен.Можел да се крие зад дърветата,пък и камуфлажните му дрехи се сливали с цветовете на гората.Пътят бил стръмен и трудно проходим ,но Изабел се изкачвала пъргаво като козичка.Вървяли малко повече от час и най-после пристигнали на мястото,на което може би я очаквал нейния Псит.Той наистина бил там.Още от далеч се втурнал към своята мама Изабел.Тя радостна го прегърнала и зацелувала по човката и по лапите .Псит ревял колкото му глас държи от щастие и се гушел в прегръдките й.Скрит зад едно дърво ,достатъчно отдалечено от тях,дон Мигеле втрещен наблюдавал през бинокъла си тая необикновена среща.Той бил чувал,че динозавърът има интелект като при хората,че можел да разбира човешката реч и да говори на свой език,но не вярвал твърде много на тия измислици.Но сега като гледал и слушал,че двамата разговарят и се разбират добре, напълно повярвал на слуховете.”Ще трябва да убия това създание,което е умно колкото мене.Все едно,че убивам човек.А аз съм убивал само животни.Ако го убия,може би Бог ще ме съди за това убийство!”-мислил си богобоязливо дон Мигеле.”Но ако мисля по тоя начин ще загубя цели сто хиляди щатски долара.а това значи край на мечтите ми за спокойна и щастлива старост.Стегни се,Мигеле!Това грозно животно е все пак животно.Човекът никога няма да го признае за равно на себе си.Ти винаги си бил хладнокръвен стрелец и затова имаш безброй точни попадения.Не се поддавай на чувствата си.Те са подходящи само за госпожичките,но не и за тебе!”
Изабел заизваждала плодове от кошницата и ги обелвала.После късала парченца от тях и ги слагала в устата на Псит.Същото правел и динозавъра за нея.Така взаимно двамата дълго се угощавали.Дон Мигеле никога през целия си живот не бил получавал такава любов и грижа от никъдеТова наново го разчувствувало.Усетил,че очите му се навлажняват.Тръснал глава и си казал:”Стегни се,Мигеле!Трябва да бъдеш твърд и непоколебим!Иначе ще видиш парите на господин Ганеш през крив макарон!”
Минали повече от два часа.Двете създания истински се забавлявали.Изабел се смеела на висок глас,а Псит ревял гръмогласно.Тя му разказвала какво ли не и той на нея-също.Когато плодовете свършили и приказките се изприказвали,Изабел се наканила да върви.За последен път тя целунала синчето си и потеглила в обратна посока.Псит дълго я изпращал с поглед и най-после тръгнал.Настъпил бил момента ,в който дон Мигеле да покаже уменията си.И той като се прицелил много точно в главата на динозавъра стрелял.Улучил го безпогрешно и Псит паднал на земята.Изабел дочула истрела и едно зловещо предчувствие я обзело.Без дори да се замисли,тя се втурнала обратно .Когато стигнала до мястото на срещите й с Псит, тя видяла,че той лежи на земята.Грабнала го в прегръдките си.Тогава забелязала и раната в главата на своя приятел. Избухнала в силен плач.Очите на Псит били широко отворени.Той бил мъртав.Изабел не можела да повярва.Тя прегръщала с обич още топлото телце на динозавъра и го заоплаквала колкото й глас държи.”О,Псит,как ще живея без тебе,скъпо ми синче!На кой ще разказвам какво ми се е случило и с кого вече ще се смея на воля?!Ти беше за мене всичко-и син,и приятел,и брат.Аз нямах нищо друго, освен тебе.Обичам те миличък Псит!Вече нито един плод няма да ми е вкусен без тебе,Псит.Ти на никого не си навредил.Сърце от камък трябва да е имал тоя,който те уби без да му мигне окото.”Изабел окъпвала в сълзи безжизненото тяло на приятеля си.Тъмната гора поглъщала писъците й.От изтощение малката Изабел се сринала на земята и паднала върху трупчето на мъртвото животно.Тя почти припаднала от мъка.Дон Мигеле бил свидетел на тая душевна болка.Той вече съжалявал за постъпката си,но не можел нищо да направи.Когато чул упреците на момичето,че има сърце от камък бил обзет от нови страхове.Ами ако то вземе,че разкаже на пресата за убийството на динозавъра, като нищо щели да го открият.Сигурно щели и да го съдят и да лежи в затвора.Той трябвало да бяга.Час по-скоро.Сега,още тая вечер.Трябвало да напусне страната и да се скрие от правосъдието.Страхът раздвижил инстинктивно краката му и той се заспускал по склона надолу.Но изведнъж видял пред себе си динозавъра.”Това сигурно е призрак!”-помислил Мигеле с ужас.Но в следващия миг забелязал,че е обграден от динозаври от същия вид.Те бавно пристъпвали напред и обръча около него се свивал.Очите на динозаврите светели от жажда за мъст...
Изабел осъмнала върху тялото на своя Псит.На сутринта когато се събудила,осъзнала,че майка й сигурно е полудяла от страхове за нея.Даже навярно вече я издирват.Тя за последен път целунала студения Псит и си тръгнала.Там някъде надолу по склона видяла обезобразеното тяло на ловеца,който убил нейния Псит...