автор: mariq-desislava

Небето е зрънце покой,
кълве тишината неистово.
Не съществува друг свят,
но и тук е безкрайно неистинско.

Зелената кръв на планетата
изтече отдавна,
а твоята, човешката -
замръзна безвъзвратно.

Най-добре да не чувстваш,
да не чуваш,
да не виждаш
как облаците се прегръщат
и са така
нечовешки непресторени,
колкото ти никога не би могъл да бъдеш,
защото не си нищо повече
от човешки дъжд -
толкова разчорлен и сънен,
че чак ти иде да се удавиш
в собствените си страхливи капки
и от вечното,
уютно нищо да извикаш
като лунно плашило:
- Аз бях човек.
Сега мога да съм всичко.