автор: rajsun

И ненужен, и сух, и безизразен
тук е моят човешки език.
Виж небето, съблякло си ризата
и във вирчето станало блик.

Ами нивите! Място не стигнало –
прекипяло зелено тесто.
Вейна вятър. То ангелче мина,
за да каже, че иде и Бог.

Ей го там, до реката застанал е
и опипва с бастунчето брод.
Повъртя се, нахвърли си камъни,
на които да стъпи и – хоп!

– Ехе-хей! – ми се ще да извикам,
но защо да го викам човека?
Пътя знам. И реката е плитка,
а отвъд колко искаш пътеки.

Да вървя, че от гледане шантаво,
стих мучене цял ден като ням,
ето виж, взелени се душата ми,
а далекото изсиня.