Забелязах го отдалече. Това ми даде възможност да натисна спирачката достатъчно рано, за да закова колата на прилично разстояние от него. Като всеки начинаещ стопаджия беше избрал възможно най-неудобното място за спиране. Дългъг, прав участък със сериозен наклон надолу, на който всеки нормален шофьор, с различна от руските марки кола, би набрал сериозна скорост.
Аз обаче напук на здравата логика реших да го кача. Освен че ме трогна примиренческия жест, с който вдигна палеца си, прозрях и нещо съвсем прозаично и чисто егоистично в мотивите за благородната ми постъпка. Оставаха поне два часа път до крайната дестинация и предположих, че непринуден разговор с напълно непознат е нещото, от което се нуждаех в момента.
Като представител на компания за разпространение в търговската мрежа на стоки за бита пътувах поне три дни в седмицата. Напоследък взех да осъзнавам, че съм придобил болезнена необходимост от водене на обикновен разговор, с нормален жив човек, стоящ в колата на седалката до мен.
В огледалото за обратно виждане мернах бъдещия си събеседник да потичва и реших веднага да пристъпя към стопяване на ледовете, като услужливо му отворих вратата.
- Здравейте – казах и се усмихнах широко. – Ако сте в посока Р., ще ви закарам.
- Да, може да се каже – отвърна задъхан човекът, настани се внимателно, прехвърли през гърдите си предпазния колан, закопча го и прошепна, – готов съм. Благодаря, че ме качихте.
Потеглих с мръсна газ. В тези първоначални мигове в главата ми се загнезди мисълта, че вероятно с господина до мен разговора няма да се лее. Инстиктивно завъртях копчето на радиото. Стара изпитана тактика. Музиката обикновено спасява положението, когато двама човека, останали сами в тясно пространство, нямат какво да си кажат. Събеседникът ми обаче опроверга скептицизмът ми още на първата песен.
- Благодря ви още веднъж – каза изненадващо смело и протегна ръка, след което веднага я дръпна, спомняйки си, че се намирам в позицията на водач на превозното средство. – Владимир Лилов е моето име. По баща - Стратиев. Но за кратко може да ме наричате Владко.
Аз също се представих набързо и от своя страна попитах:
- И вие ли сте се запътил към Р.? От близо година не съм стъпвал там, а мои познати наскоро споменаха, че центъра е доста променен.
- Нямам представа, последните ми спомени за града са отпреди тридесет години.
Неочаквана загадъчност лъхна от този отговор, което веднага ме провокира скришно да хвърля едно око и бързо да сканирам външността на човека до мен. Скромно облечен мъж на възраст в средата на шестдесетте, със завидно гъста, ниско подстригана бяла коса, и овални черти на лицето, такива, с каквито един аниматор би могъл да вдъхне усещане за благата безличност на своя герой.
- Искам да срещна стар познат – след кратка пауза продължи, – а дори не съм сигурен, че ще имам възможността да го открия. Последния път, когато се видяхме беше много отдавна. Три деситилетия не са малко време. Рзделихме се неочаквано и през годините, съвсем доскоро, не бях чувал нищо за него.
- Чудно нещо са старите приятелства, - наивно добавих от своя страна, - понякога споменът за тях изниква неочаквано и ни кара да вършим какви ли не неща. Аз също преди година, по време на отпуската се надигнах и така, като Вас, на стоп, пропътувах четиристотин и петдесет километра, за да изненадам стара дружка от казармата. Когато пристигнах в града, се оказа, че той отдавна бил заминал за чужбина. За Испания.
- Той не ми е приятел – побелелият мъж отвърна така сякаш аз отсъствах от диалога и продължи – или по-скоро аз не бях негов приятел. И най-отвратителното е, че едва сега ми става ясно какъв съм...
Владимир Лилов млъкна изведнъж, а на мен ми се стори, че очите му се напълниха със сълзи. Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си и извадих пакетче хартиени носни кърпи и му го подадох. Джаз певицата от радиото отчаяно акцентираше върху певческите си възможности, безуспешно опитвайки се да придаде живи краски на парчето, чийто текст сякаш дорисуваше настроението на господин Лилов.
Когато не виждах надежда
и таванът се спускаше ниско над мен,
оплетен в невидима прежда,
затъвах в безпътица всеки ден,
затъвах в безпътица всеки ден.
- Мога ли да ви споделя нещо? – Владко се обърна към мен и продължи. – Не ви познавам и след като се разделим най-вероятно никога вече няма да се срещнем. За това си мисля, че може би ще ми стане по-леко, ако Ви разкажа нещо..., за себе си и за човека, при когото съм тръгнал. Стига да не ви досаждам...
- Разбира се, че няма да ми досадите – прекъснах го изпълнен с радостното вълнение. „Значи все пак идеята да взема стопаджия си я биваше”, рекох си и запазих подканящо мълчание.
- Трябва да говоря с някого, иначе ще полудея. Мисля непрестанно за него, имам придвид за Младен, човекът от Р. този, когото отивам да посетя. Без да преувеличавам - мисля непрестанно за него и едно ужасно, непредолимо, досадно, всепоглъщащо чувство за вина ме връхлита. Ако пък освен като слушател ми дадете и някакъв съвет, как да избягам от този ад, ще Ви бъда благодарен до края на дните си. Знае ли човек, понякога разрешението и на най-сложния ребус може да дойде съвсем изневиделица. Във време и от място, от което най-малко очакваш.
Тук Владимир Лилов замълча за момент, за да попие остатъка от влагата по лицето си, след което започна разказа си с такава яснота на мъсълта, че не можех да не остана с впечатлението, че историята е премисляна в продължение на не една и две, болезнено дълги и безсънни нощи.
- С Младен работехме заедно в едно от столичните училища. Той преподаваше по математика, а аз съм учител по физика. Бивш. Сега, разбира се, съм пенсионер, както си личи. Между другото това е една от причините днес да пътувам на стоп. С моята пенсия няма как да си позволя да стигна до Р., а още повече и да се върна. Но да не се отклонявам, че може да не ни стигне времето. В колко часа ще пристигнем в Р.?
- Имаме поне час и половина – отвърнах с прикрито нетърпение, след което обясних, че заради служебните си ангажименти ще тръгна в обратната посока най-рано на другия ден след обяд и бихме могли да пътуваме отново заедно.
- Много мило от ваша от страна. Дотогава може и аз да съм готов – на свой ред отговори Владко и продължи. – Та, както казах, с Младен бяхме колеги. Харесахме се още от първия учителски съвет. На това иначе скучно събитие, той хвърли бомбата, така да се каже. Неочаквано взе думата и добронамерено, но доста прямо адресира някакъв проблем, сега вече не помня конкретните детайли, главният виновник за който бе човек, приближен на директора, другаря Гергов.
Знаете по онова време каква смелост се изискваше да можеш да говориш честно. Младен го направи и веднага си спечели явни и не толкова явни врагове, в лицето на другите колеги. Аз обаче му се възхитих и реших, че искам да го опозная по-добре, а защо не и да станем приятели.
Веднага след съвета, го поканих на чашка. Оказа се, че той не пие, но прие поканата на другата сутрин, преди работа, да дойде с мен на кафе. Разговорът беше приятен и в края му и двамата изразихме желание това начинание да се превърне в нещо като традиция. Така и стана. Всеки, абсолютно всеки учебен ден го започвахме в онова съседно до училището, миришещо на вчерашния изпит алкохол кръчме.
В началото разбира се, бяхме по-резервирани, нали помните в какви времена живеехме тогава. Не можеше да бъдеш сигурен в никой и нищо, но с течение на времето, около средата на годината, доколкото помня, взехме да разкриваме по-дълбоките си страни. Когато се разминавахме по коридорите на училището, разменяхме има-няма дума или две, но ах, как изливахме душите си през онези сутрини.
По време на един от тези скъпоценни моменти Младен ми сподели, че е вярващ. Това, да си призная, малко ме изненада. До оня миг си мислех, че религиозните хора са или ограничени, или направо, че дъската им хлопа, но моят приятел си изглеждаше напълно в ред. Оттогава често говорихме за вярата, за Исус Христос и неразбираемата за мен и често цитирана от него - жертва на кръста.
„Най-важният въпрос, който всеки човек трябва да си зададе, е кой всъщност е Исус.”, един ден заяви Младен и ме посочи с пръст така, че чак почувствах леко парване тук, в областта на стомаха. После съвсем тихо продължи: „Ти, приятелю, също ще трябва да отговориш на този въпрос. Кой е Исус за теб?” Провокиран от неудобството, което изпитах от посоката на разговор, подхвърлих нещо от рода на това, че „на този етап зная единствено позицията на Партията”, но на него не му бе до смях.
- Изглежда този ваш приятел се е различавал доста от останалите хора. Изисква се много сила да живееш в общество, което не приема на възгледите ти. Помня, че тогава Партията се противопоставяше всячески на вярата. Нали така? - Обадих се, за да стане ясно на Владко, че вниманието ми е приковано от историята, която чувам, и с радост очаквам кулминацията, предвкусвайки как всеки момент ще стигнем дотам.
- Беше истински приятел. Ето обаче какво стана по нататък. През една обикновена делнична вечер, след работа, се отбих в кварталния магазин и така, както си стоях пред полупразните рафтове, усетих побутване по рамото. Обърнах се, а до мен стоеше мъж на средна възраст, облечен в сив шлифер и бомбе – облекло, което тогава носеха само онези, които обикновено не смееш да погледнеш в очите, сиреч агентите от тайната милиция. Даде ми знак да го последвам, което, изненадан и уплашен безмълвно направих. Стигнахме до черна кола, паркирана в тъмна уличка на три преки от магазинчето и влязохме в нея. И давамата на задната седалка.
Отпред на шофьорското място седеше друг мъж, когото не можех да видя, заради мрака в колата, а и защото той през цялото време гледаше напред. „Знаете ли, защо сте тук?”, попита ме онзи с бомбето до мен, а аз почти си глътнах езика и единственото ми възможно движение бе само да поклатя отрицателно глава. Никога преди не бях изпитвал подобен страх. Шепоти за това как действат тези от тайната милиция бяха достигали и до мен, което наливаше масло в огъня на ужаса, който изпитвах.
„Тук си, защото искаме да ни помогнеш.”, обади се и другият. „Идва момент, в който всеки трябва да бъде изпитан дали е верен на социалистическия идеал. Верен на народ, партия, родина. Този момент настъпи за теб и ти трябва да се гордееш с това”. В онзи миг не можех да твърдя, че гордост е чувството, което изпитвах.
Да си призная, нали повече няма да ви видя и ще си спестя срама от нова среща, но тогава, без да искам, просто намокрих гащите. „Другарят” на задната седалка усети аромата на топлата урина и с погнуса се премести плътно до вратата, възможно най-далече от мен. Унижението, което почувствах, пречупи волята ми и наистина, не искам да се оправдавам, но някъде в онзи момент вече бях решил, че ще направя всичко, което тези „другари” поискат от мен, дори и майка си да предам.
Те не искаха майка ми, а Младен. Обясниха ми колко опасен е той с тази негова вяра, чиято цел е единствено разединението на нацията и подкопаване устоите на най-прогресивния строй – социалистическият. Продължиха с това, че Юрий Гагарин е бил в космоса и не е срещнал никакъв Бог, което доказва колко лъжовно всъщност е християнството и как действа като опиум за народите, който цели да отрови свсяка сфера на обществото. Дори и всред прогресивната учителска интелигенция, както в случая. Между другото, по мой адрес подхвърлиха и няколко добре прикрити заплахи, които аз веднага схванах.
Двамата се редуваха и говореха, и говореха, а аз взех, че най-накрая им повярвах. Изведнъж прозрях колко страшен враг е приятелят ми и когато заявих огромното си желание за служба на народа и безкомпромисна лолялност към Партията, ме пуснаха с уговорката да чакам по-нататъшни инструкции. Тайната ни среща продължи цели три часа, а после веднага забързах за вкъщи, защото отчаяно се нуждаех от ново бельо и панталони.
Седмица по-късно получих очакваните инструкции и започнах да давам сведениия за Младен. Нашите срещи на кафе преди работа продължиха. Нещо повече, аз започнах да ходя с него на църква, запознах се с вярващите му приятели или „братята и сестрите”, както те самите се наричаха помежду си. Влязох в сърцето, на тази ужасяваща в кавички, подриваща устоите на социализма, организация. Това продължи повече от десет години. Можете ли да си представите? Десет години.
Десет години, в служба на народа, всяка седмица давах информация от кухнята за враговете на социализма, чието престъпление се изразяваше в подривната им дейност да вярват в Бога. Сега си мисля, че този техен Бог трябва да е много мощен, че да предизвика ангажирането на толкова сериозен ресурс у враговете Си, за да Му се противопоставят.
На това място Владимир Лилов спря да говори. Гледаше в преминаващите край очите ни, разхвърлени в безпорядък близки дървета и в сенките на красивите, далечни, зелени хълмове, но аз добре знаех, че не вижда нито едните, нито другите. Разбирах, че в живота му е настъпил превратен момент и той ще трябва да се изправи пред отговорите на въпроси, които дълго е отлагал.
Реших да наруша тишината едва тогава, когато започна натрапчиво да присъства:
- Какво се случи след това?
- Милицията си свърши работата доста добре. Младен беше уволнен и изселен в едно затънтено село посред планината на петдесет километра от Р. Моите доноси за него изиграха ключова роля за това развитие и по тази причина, освен в случаите, когато оставах насаме със себе си, се възприемах като истински добър, достоен и съвестен гражданин, строител на съвременното социалистическо общество.
С течение на времето, останала без Младен църквата почти бе разбита, а аз бях възнаграден щедро. Получих уникалната възможност да си закупя двустаен апартамент във втори микрорайон в столичен квартал и руска кола, избрана от мен марка, без да чакам на опашка. Това само на цената на едно разбито приятелство. Доскоро дори си въобразявах, че си струва. Доскоро.
От около три месеца не мога да спя. Будя се след най-много два часа сън и все по-често започвам да имам чувството, че Младен е в стаята и се е втренчил в мен, в очакване и аз да го погледна. Трудно ми е да ви опиша какъв ужас изпитвам всяка нощ. Няколко пъти дори се случи, без да искам, да се напикая в гащите си. Не насън, а ето така, както съм буден. Полудявам ли?
- Мисля, че тук е налице проява на онова невидимо нещо, което всеки от нас притежава в една или друга степен, а именно – съвестта – обадих се с уговорката, че още в началото Владко ме покани, ако имам съвет за неговата ситуация да му го предоставя. – Според мен това, че желаете да говорите очи в очи с Младен е добро решение. Може би в него е ключът, така да се каже, към Вашата...
- Прошка. Извинете, че ви прекъсвам, но аз разбирам и по тази причина предприех това пътуване - имам отчаяна нужда от това да получа прошка.
В този момент видяхме табелата, уведомяваща ни, че влизаме в Р. Уговорихме се набързо за часа и мястото, на което евентуално да се срещнем на другия ден след обяд, и минута след това моят събеседник ми даде знак да спра колата. Пророни едно бързо „довиждане”, слезе бързо и без да се обърне, потъна в рехавия човешки трафик.
На следващият ден не дойде. Чаках го четиридесет и пет минути преди да поема по обратния път за вкъщи, като през цялото време се ядосвах за това, че ако Владко не се появи, няма как да науча развръзката и не мога да попълня едно празно място в разказа му - откъде бе разбрал, че може да срещне Младен тук, в Р..
Неудовлетворен от този край или по-скоро от липсата на завършеност на историята, тръгнах от мястото на срещата, без повече да имам възможността да се срещна с човекът, когото бях взел на стоп. От професионална гледна точка, престоят ми в Р. бе успешен, но през целия път до дома, от ума ми не излизаше впечатлението, което срещата с Владимир Лилов бе оставила в мен.
За огромна изненада, ефектът от разказа, който чух в колата си, на път за Р. все още не е отминал. Точно обратното, всеки следващ ден от календара става все по силен.
Ето, сега е два е часа, сутринта. Вече трета нощ не мога да се наспя, както трябва. Сякаш в стаята ми има някой и очаква да получи отговор на един въпрос. Същият, който преди повече от три десетилетия бившият учител по математика Младен бе задал на своя приятел Владимир Лилов.