автор: yotovava

Пред синята безбрежност се мълчи,
защото думите потъват в нея.
Аз помня как със твоите очи
си тръгна лятото след суховея.

Как – лицемерна и с красив анонс,
пристигна есента и ни ограби.
Пред нас се ширна златен хоризонт,
но с първите снежинки бе забравен.

И аз последвах птиците към юг,
по тънката небесносиня диря,
Сега се връщам закъсняла тук –
случайна пришълка откъм Всемира.

Омръзнаха ми вечните войни,
стремежът някой да ме смачка.
И ако днес съм с теб, не ме вини
за мойто недомислие и бягство.

Щом прах от залеза над нас кръжи
и пух от пръснато глухарче,
обичай ме сега, не ме лъжи.
Защото всичко друго ми нагарча.

В.Й. 5 юли 2019, София