автор: pisana

Кога ще и омръзне на луната
да пръска чар, да отразява светлина
по всяка гънка на жената,
там сгушена да чака заранта.
От срам на Розата листата капят,
а птиците, главички крият под крило.
Жената с нежен жест отмята,
съблича бавно сенките - бельо.
Извивките и са безкрайни пътища,
във мекотата скрили топлина,
по тънките и дълги пръстчета
се стича сладостна нега.
А устните и са жарава,
потрепват пламъчета страст.
Косата песен недопята
изпраща към небето животворящ екстаз.
И той е там от пръст изваян.
Мъжът-дарен в историята с много имена.
На слънцето сина! Омаян,
оплетен в паяжината на сладостта.
А мускулите плаха съпротива,
гнева първичен е безпомощни стрели,
кръвта му ври във чаша недопита
да търси млади и неопитни души.
С тях иска да се слее и да свети
поне като светулка през нощта.
След него да престъпват лунно бели
крачета на обичащата го жена.