автор: yotovava

Навярно аз все някъде ще сбъркам,
понеже мисля, че е просто чудо,
когато пролетес тревата тръгне
да избуява – шеметна и луда.

Без сенчица от страх или тревога,
безгрижна като влюбено момиче,
аз в шепота ѝ да дочуя мога
как Бог мълви, че много ме обича.

И без значение, че ще нагазят
с възторга на безумен победител
косачите в потайната ѝ пазва,
за смъртните ѝ вопли ненаситни.

В мълчанието ѝ зора се къпе,
а аз съм пътник в нейната Вселена –
с танцуващия под луната щъркел,
опиянен от мирис на зелено.

След болката аз знам, че ще възкръсне –
макар да нямам някаква заслуга
за кръговрата в тънките ѝ пръсти.
Животът е трева и нищо друго.

В.Й. 24 юни 2019, София