автор: tsveti

Пътуваме по добре познатия ни път – еднакъв и безличен. От двете страни са се ширнали безкрайни разорани полета с едва наболи зеленикави стръкчета по тях. Унасям се и задрямвам.
Събуждам се от силно друсване. Отварям очи. Сигурно сънувам. Затварям ги пак – да дам на последните капчици сън да се стекат по клепачите. Разтърквам ги и пак ги отварям широко.
Изумително. Пейзажът се е сменил изцяло. Намираме се в гъста гора с огромни дървета – стволовете им са широки, стъблата високи, гладки и голи, а на върховете си имат корони от извити клони с оперени листа, прилични на слонски уши.
- Къде сме? – извиквам.
Приятелят ми ме поглежда, отваря уста да отговори, но колата друсва отново и двигателят изгасва.
- Нямам представа – разперва ръце той. – Пътят водеше насам.
Излизаме от колата объркани. Мирише на влага и на нещо тръпчиво.
- Така и така спряхме, да поразгледаме – кимвам към криволичещия път напред, посипан с пясък и тук-там с някое изсъхнало пересто листо.
Вдигам едно да го разгледам. Макар и сухо, то е жилаво и твърдо. От него мирише – като на зелени шишарки или на току-що разрязан грейпфрут. Жълтозеленикаво е, с тънки кафяви жилчици. Красиво. Извито като шапка. Слагам го на главата си и то перфектно я обгръща. Поглеждам към приятеля ми, усмихвам се и му помахвам.
- Не ми е до майтапи – отрязва ме. – Закъсахме в тая странна гора и не знам какво ще правим.
Отворил е предния капак на колата и напрегнато се взира вътре, все едно очаква оттам всеки момент да изскочи чудовище.
- Ми добре, аз тогава ще се поразходя малко.
- Хубаво, само гледай да не се загубиш, съмнявам се тук да има обхват.
- Дано – усмихвам се и поемам напред по скърцащия фин пясък с шапката листо на главата, от която се носи все по-силен тръпчив аромат.
Вървя и ми е спокойно. Клатя си ръцете. Краката ми пружинират. Приближавам се до едно от тези странни дървета. Стъблото му има огледална повърхност и се виждам в цял ръст – слаба и гъвкава, с поруменели от бързия ход и хладината бузи и с шапката от листо на главата, която, странно, изглежда вече съвсем свежо-зелена – като всички останали листа над мен.
Продължавам напред. Пътечката, по която вървя, съвсем се е стеснила, а дърветата така са се наклонили, сякаш искат да ме хванат за ръцете и да вървим заедно. Някъде напред се вижда светло петно и аз забързвам към него. Странно, имам чувството, че тези растения все повече ме притискат. Поглеждам ги – от едната и от другата страна. Наистина – съвсем са се надвесили. Корените им почти са се показали върху пръстта и се приближават от двете ми страни. Свалям шапката и я размахвам. Изведнъж става много тихо. Поглеждам нагоре. Листата им са замръзнали, не помръдват. И така със свалена шапка преминавам през огледалния шпалир, съпроводена от безбройните ми движещи се отражения.
Вървя право към светлото петно. Оказва се поляна с ниска трева. Голяма – додето се простира погледът – нито едно дърво. Продължавам напред. Тревата е мека и така съблазнително огряна от слънцето, че ми се иска да се излегна отгоре ѝ. Забавям крачка, за да огледам по-добре това необикновено място. Очите ми се пълнят със слънце. Листото шапка танцува на главата ми. Повдигам се на пръсти. Разперя ли ръце, ще се зарея из въздуха.
Но изведнъж не мога да пристъпя повече. Сякаш краката ми са уловени в някаква фина мрежа. Има ли мрежа всъщност? Трудно е да вярвам на късогледите си очи. Дали просто не ми се мержелеят сенките на слънчевите зайчета. Размахвам ръце и напипвам нещо пружиниращо и шаващо. Не е точно мрежа, а жива стена от много дребни мушички, които се впиват упорито в крайниците ми и не ми позволяват да продължа.
„Фиууу“ – някакъв топъл силен полъх издухва лепкавата стена. Краката ми отново могат да се движат свободно. Размърдвам ги и правя крачка напред, но все още не виждам добре, заслепена от силното слънце. Нещо искрящо синьо е запълнило зениците ми – отражение на небето може би. Докато се чудя, синьото става още по-синьо, приближава се към мен и ме обгръща с големи дълги пухкави ръце, в които потъвам цялата. Главата ми се мушва в ямката на подмишницата му. Мирише на ментови бонбони. Отпускам се и вдишвам. И пак. И пак. Сърцето ми забравя да удари. Полуотварям очи и поглеждам нагоре. Синият разхлабва хватката и внимателно ме отпуска върху двете си ръце, хванати в обръч. Така мога да погледна нагоре и да видя лицето му – симпатично, човешко, с топли кестеняви очи, които не се отделят от моите. Усмихва се. Някъде съм го виждала. Някога. Носът му е леко издължен и прилича на хоботче. Навежда се към мен и подушва шията ми. Толкова ми става хубаво, че ми се доплаква. После ненадейно синият ме повдига и ме понася нанякъде с едри подскоци. Сгушвам се в него. Пищя от удоволствие, докато той подскача безгрижно нагоре-надолу. Сърцето ми забързва в старанието си да догони трескавия ритъм на неговото.
„Амстемо-Амстема-Амстемо-Амстема“ – повтаря упорито някакъв глас в главата ми.
- Да, Амстемо отдавна чака своята Амстема – усмихва се срещу мен някаква много красива жена с дълга червена коса.
Стоя срещу нея съвсем объркана в прегръдките на голямото синьо пухкаво създание в нещо като кабинет с искрящо бели стени.
- Не се тревожете – усмихва ми се отново тя. – Нормално е да не знаете кой е. Има регистрирани само три екземпляра от неговия вид на планетата към момента.
- Но той е … – обаждам се неуверено.
- Уникално създание с много мощна енергия и много силен интелект. Трябва да опазим вида му на всяка цена.
Хвърлям крадешком поглед към него. Все така не ме изпуска от топлата си прегръдка, а шестопръстата му ръка с красиви дълги пръсти без окосмяване, почива спокойно на рамото ми.
- А той… говори ли? – тихо питам жената.
При това от гърдите му се издават гърлени звуци подобни на смях, а жената също мило се засмива.
- Разбира се! Просто нямаше никой, който да знае неговия език. Но сега – когато Вие сте тук…
- Но аз също не го знам! – прекъсвам я стреснато.
Той отново весело се засмива и ме притиска още по-силно в прегръдките си.
- Да не се е объркал? – прошепвам.
- Няма начин Амстемо да се обърка – отговаря категорично жената. – Имате сходна ДНК. Иначе нямаше как да проникнете в защитената зона. Сега можете да ми дадете документите си, за да Ви регистрирам.
- А след това? – питам, докато ровя за личната си карта.
- След това сте свободни – разперва ръце жената. – Разбира се, можете да се възползвате от специалните условия, които ще ви предоставим, за да запазим вашия вид и да останете да живеете при нас. Амстемо е любимец на всички и…
- Условия ли? Какви условия? Но Вие знаете ли, че аз съм…
- Ама… какво е това! – извиква жената, втренчена в личната ми карта.
- Какво има? – учудвам се и аз и също надничам към картата.
- Годината е… – жената се приближава към мен и плахо ме докосва по бузата.
Амстемо протяга ръка и сърдито избутва жената с връхчетата на пръстите си.
- Амстемо, съжалявам – потупва го тя по ръката с насълзени очи.
- Но какво има? – отново я питам.
Хлад полъхва от дългите ръкави на бялата ѝ туника, когато повдига ръце към мен.
- Мила, наистина съжалявам! Нямам представа как е станало – жената ме гледа с насълзени очи. – Той толкова те е искал, че някак те е извикал, може би.
- Не разбирам – сгушвам се тъжно в Амстемо.
- Годината е три хиляди и деветнадесета, Амстема – прошепва тъжно жената.
Зяпвам от изненада. Но мога ли да се откъсна от това толкова топло, толкова синьо мое продължение? Да чакам още хиляда години, за да чуя ритъма на сърцето ни? Ам-сте-мо-ам-сте-ма.
- Съжалявам, мила моя, съжалявам – продължава да шепне разплакана красивата червенокоса жена, а Амстемо гледа отчаяно и толкова силно ме притиска в прегръдката си, че отпечатъци от пръстите му се отбелязват по голите ми ръце.
Шестте му пръста. Топлите му очи. Доверчивата му усмивка.
- Стела, Стела, събуди се, де, събуди се най-накрая – сепва ме глас.
Лежа на слънчевата полянка, завита на кравайче. В ушите ми бучи някакъв силен, отчаян рев.
- Ох, добре че се събуди, така се стреснах вече – помислих да не си в кома. Оправих колата, можем да тръгваме – продължава да нарежда приятелят ми. – Хайде, можеш ли да станеш? Лошо ли ти е?
Да, аз разбирам човешки език, но защо ми е той? Думите се раждат по устните, не от сърцето.
Поглеждам го, без да мога да кажа каквото и да било.
- Ама Стела, ти си…. Косата ти? – извиква изумен.
Разбира се, чак сега забелязва, той никога не обръща внимание на тези неща.
Косата ми е синя, езикът ми – ощенеизмислен.