автор: Perpetuum

1968 бе година, която се отличаваше видимо от останалите. Като за начало през месеците април и май в Париж избухнаха студентските вълнения. Сякаш младежта на Франция отново вдигна барикадите на революцията. Сега обаче бе по-скоро сексуална революция.
Модерните времена разчупиха пуританските закони; табутата и предразсъдъците отпаднаха. Дойдоха сърдитите млади хора, битниците, хипитата, свободната любов, късите поли, дългите коси, психоделичните концерти с поп-идолите и марихуаната. Наивитетът на поотрасналите, че може да живеят щастливи в един свят без материални стойности, будеше умиление. Наподобяваше идеалите на комунизма за общество на равните, в което парите нямаше да съществуват и всички щяха почти задължително да са щастливи, под девиза "От всекиму според способностите, на всекиму според потребностите". Та нали и самата дума (не заглавието на вестника) идваше от "комуна"- вид затворено и достатъчно за себе си и вътре в себе си сдружение на индивидите. Изгубени илюзии... Вчерашните бунтари на Запада станаха отявлени капиталисти и забогатяха неимоверно. Потомците на комунистите пък ограбиха държавата. Нищо ново под Слънцето!
Аз бях заклет франкофил и следях внимателно събитията във France- ma cherie. Тогава съществуваха Велика Франция и екзистенциализмът на Jean-Paul Sartre. Все още не се излагаше на показ перверзността на "Горката Франция", а "Нашата френска сватба" бе съвсем естествено между "Един мъж и една жена"... Бях научил наизуст страниците от учебниците по френски на Mauger, шансоните, стиховете, философите и представителите на Новата Вълна във френското кино. Виж Париж и умри! Аз още не съм видял Франция, освен транзитно от летището Орли, ама не съм и умрял- та има време. Засега утехата ми е, че тъй няма да се разочаровам като Богомил Райнов, озовал се за пръв път в града на светлината през един дъждовно-мрачен ден. Може пък и да се случи- когато му дойде времето, според един наш виден в недалечното минало политик от по-специално потекло. А който е заинтересуван по въпроса, нека прочете разказа ми "Последното метро в Париж", публикуван на сайта.
Дойде 24 Май и станах абитуриент. Балът беше в ресторанта на престижния хотел "Балкан" в столицата. Хубава вечер, с хубаво пролетно време. Но най-хубавите, разбира се, бяха съученичките ни. Направо не можехме да ги познаем. Свити довчера в задължителните ученически престилки и нахлупили баретки над бритоните си, те се превърнаха за една нощ в принцеси! "La plus belle pour aller danser", както пееше Силви Вартан.
Кандидатствах за МЕИ-то, ама по физика изкарах кръгла двойка. В замяна- пълна шестица по математика. Не случайно в училище ми викаха "Архимедовата глава". Но по-добре че не ме приеха. Аз и законите на гравитацията, нямаше как да стане! Още летя във въздуха и търся опорната точка на Архимед. Има ли такава, питам се?
А после лятото отмина бързо... но аз не заминах войник, за разлика от Емил Димитров. Приеха ме "по привилегии" в Математическия Факултет на СУ, защото завърших единствената по рода си Национална Математическа Паралелка. Това диференциали, това интеграли- наум ги решавахме със съучениците от "Един неразделен клас"!
Но лятото на 68-ма не мина без сериозен, бих казал световен катаклизъм. Пражките събития!!! Четях официалната преса- пълно проклятие на идеологическата западна диверсия и над чешките дисиденти. Ама слушахме тайно и чуждите радиостанции- те ни говореха за тъкмо обратното. Надигане на интелигенцията и всеобщо недоволство към наложения от Съветите режим. По онова време българската интелигенция предпочиташе да си кротува или да заклеймява патетично класовия враг! На кого да вярваме? Но когато танковете прегазиха паветата на Вацлавския площад, разбрахме безпощадната истина. Безпощадни бяха и войските на Варшавския договор, сред които изпратени насила и български войници. Пожарът на бунта бе бързо потушен. Но не завинаги! Само 21 години по-късно последва Чешката кадифена революция. За да спасят тамошното правителство, съшито на конци, братушките и метро даже им построиха, ама и това не помогна особено. Но още помня, в деня на нашествието дядо ми защити нахлуването и с него се спогледахме доста накриво. Обаче не му се сърдя, предполагам и той не ми се твърде разсърди. Все пак аз бях само на 18, а новото и промените винаги са идвали от младите, нали? Той също някога е бил млад, когато се е осмелил да се изправи срещу несправедливостта в онази предвоенна епоха. Какъвто дядото, такъв и внукът!
13 години по-късно имах щастието да живея за известно време в чешката столица. Но повече за моята Златна Прага четете в следващия брой...
Че е вярна приказката- на дядо си се е метнал, показа и близкото бъдеще. След 2-3 години, вероятно под косвеното влияние от събитията в Чехословакия, аз се осмелих на нечувана постъпка. Във фойаето на Физико-Химическия-Математически факултет на булевард "Васил Коларов", до Пионерския Дворец, де, се мъдреха два бюста- на великите Ленин и Димитров. Този на Ленин стоеше отляво и явно ми е бил подръка, та затова и него потроших минавайки наоколо. Бунтар? Дисидент? Едва ли. Нито пък се провикнах та всички да ме чуят:- Ах, ти, Лелин сине! Ама адашът Петър Слабаков ряпа да яде с неговата Еко-гласност. Всъщност обаче истинската причина за безразсъдството ми беше далеч по-прозаична. Нещо като тесните цървули на Хр. Ботев, дето му стягали до болка в Балкана. Аз бях с модерни мокасини, но излизах от зъболекарския кабинет на горния етаж и все още под въздействието на болката след упойката бях разгневен на всичко! Видимо протестът ми нямаше никаква идеологическа подкладка. Изглежда точно това ме спаси. Освен че ме изключиха за една година, не съм лежал в лагерите... Може би защото съм бил вид връзкар се оттървах леко, кой да ти го каже? Пък и, смееш ли да питаш?
Но ако ме взимате единствено за лекомислен младеж с буйни и внезапни пристъпи на гняв и раздразнение, дълбоко се заблуждавате! През 70-те се проведе гласуването-референдум за Новата Българска Конституция. По едно съвпадение неин автор беше бащата на един мой състудент и приятел- всеизвестният тогава като дясната ръка на самия Т. Живков, професор по Римско право, народен депутат, член на ЦК на БКП, председател на Законодателната комисия на Народното Събрание: така наричания след преврата български Калигула, Ярослав Радев. Резултатите от избора бе категоричен! 99.9% -За, Против -Няма, 0.1% -въздържали се. Сред тия единици и моя милост. Обмислен жест от моя страна, а не като внезапно станал накриво от леглото си в сутринта на вота.
Та, хайде да не си приписваме единствени заслугите за свалянето на властта, а!...

Продължението за 1968 год. следва, в част втора...