- Баща си ли желейш? Недей така!
Не се обличай в тази жега в черно!
Жената ме държеше за ръка,
бе майчински загрижена, наверно.
Не можех нищо да и кажа аз.
Сълзите ми, от ада по-горещи,
попиваха във жадния ми глас
и бяха най-естественото нещо.
Но по-естествена, дори от тях,
бе болката, под черното ми скрита.
В съня към татко с ангели летях,
събудех ли се, исках да ги сритам.
Защо, когато вече си разбрал
какво пожертвал е за теб бащата,
за миг го грабва онзи ангел бял,
животът му одскубнал със душата?
И кой е с право да определи
каква желейка за баща се носи?
От двадесет години ме боли.
Стихът е тих. Крещят във мен въпроси.
13.06.2019