автор: ruan

Всеки следобед в четири
стаята се оцветява в червено.
„Лицето ти е този кръг”
ми каза –
преди това ми се струваше смешно;
кръгът сега е пълен със страх –
тежък като тялото ми,
което потъва дълбоко в завивките.
В устата ми вкус на кръв,
усещам зъбите си изпилени –
сякаш за последно ще се опитам
да се вкопча в теб,
да отхапя парченце месо,
да го сдъвча и да преглътна.
Загубата се беше случила, още преди да пристигнеш –
Ти само отключи стаята ѝ
и се направи, че влизаш
и сядаш на стола ѝ.
„Но всичко беше шега” каза.
Като онзи кръг,
който не нарисува,
за който дори не разказа,
но който виждах в начина,
по който ме гледаш.

Всеки следобед в четири
кръгът се отваря,
сърцето ми стиска здраво като юмрук.
Кръгът се затваря утре в четири,
когато затварям очи,
за да се върна отново към погледа ти –
смеейки се той ме примамва
в онази стая
до онзи стол,
на който знам, че трябва да седна,
но първо ще трябва
да повдигна от него
стъкленицата със сърцето си,
а после ще трябва
да я сложа във скута си.