автор: iskraveselinova

Когато бях хлапе, отидохме на море в Созопол. Изобщо не си спомням в кой клас съм била, пък и какво значение има това. Знам само, че вече бях влюбена в изобразителното изкуство в училище, защото ми преподаваше най-прекрасният и талантлив учител- Парушев. Бог да го прости! Той си отиде твърде рано. Всъщност, един ценен човек, който дава много на другите с таланта си, и на сто години да си отиде, пак ще е твърде рано.
Но така или иначе, часовете по рисуване, които дотогава мразех с твърдата, здрава омраза на озлобено дете, чиито рисувателни опити са били безпощадно заклеймявани с двойки и показвани за присмех на класа, като връх на некадърността, сега ми станаха любими. Тогава, макар и все още дете, разбрах една проста, но много важна житейска истина- когато обичаш това, с което се занимаваш, съумяваш да предадеш тази любов и на другите хора. А пък, ако просто запълваш щатната бройка и ненавиждаш рисуването и децата, се превръщаш в огорчен, мрачен, понякога и впиянчен индивид, който успява да втълпи на учениците истинска, пълнокръвна ненавист към изкуството, която остава за цял живот.
В Созопол бях смаяна- от атмосферата на това прекрасно място, от това, колко различно беше от всички курорти, които бяхме посещавали. Созопол е място за изкуство, без никакво съмнение. Колкото противен и кичозен ми се беше сторил Слънчев бряг, толкова красив и спокоен и някак загадъчен, като забулен от мъглата на времето, ми се видя Созопол. По улиците творяха художници. Затлъстяващи чужденци с противно бели крака и изгорели от слънцето носове, се редяха на опашки, за да бъдат увековечени за поколенията бледите им, безизразни жабешки лица. Художниците рисуваха търпеливо, понякога малко уморено. Търсеха и невероятно!-намираха в албиноските физиономии нещо хубаво или поне симпатично, което оцветяваше портрета и му придаваше неочакван чар.
Един от художниците ми беше особено интересен. Той беше на моите години сега- около четиридесетте. Прошарен, сивото все още не се даваше на бялото, косата му имаше стоманен цвят, беше дълга и много чиста, вързана на небрежна опашка с кафява кожена връвка. Имаше брада със същото стоманено сиво. Обличаше се в черно, панталоните му бяха в цвят каки, а нозете му бяха обути в простички сандали с един пръст. Рисуваше малко небрежно, в огромен алуминиев пепелник до дясната му ръка винаги димеше поредната цигара, а рисуваше с лявата,на земята имаше бутилка с незнайно съдържание, а зад гърба му имаше опърпана раница. Можех да го зяпам с часове. Всичко в него много ми харесваше-начинът, по който протягаше опипом ръка към пепелника, симпатичният жест, с който прекарваше пръсти през косата си, как подскачаше адамовата му ябълка, когато отпиваше от бутилката. И най-вече- простичките, уверени щрихи, които раждаха човешки лица и особено как рисуваше очите- погледите бяха живи, истински и изразяваха безпогрешно природата на притежателите си. Което разгневяваше някои от притежателите. Спомням си един дебел, огромен мъж, който джавкаше през зъби на английски и гледаше надменно през дебелите стъкла на очилата си. Приличаше на банков служител, имаше типичен чиновнически вид, обрани движения и лице без гримаси. На портрета чиновникът незнайно как се беше превърнал в отвратителен педофил с мазни очи и усмивка, от която те побиваха тръпки. Чужденецът се развика, от устата му пръскаше слюнка, очевидно отказа да плати и си тръгна побеснял, а след него, като ято патки, се понесоха разплутата му жена и цяла сюрия месести англичанчета на различна възраст. Художникът с развеселено удоволствие накъса портрета и го метна небрежно зад гърба си. От групата развълнувани и квакащи куротристи излезе едно момиче, на около осемнадесет години. Беше мургава и много красива, почти съвършена. Никога няма да забравя извивката на устата й- това беше най- изящната крива. Очите й бяха големи, влажни и много тъмни. Приличаше на предано кученце, на миловиден кокер шпаньол; имаше същата копринена мекота и тъжен чар. Беше облечена много простичко- къса моряшка блузка, откриваща меката плоскост на шоколадовия корем и къси дънкови панталонки, от които се проточваха фини, нежни крака. Момичето клекна до художника и търпеливо започна да събира накъсаните парченца. Художникът не й обърна никакво внимание, а продължи да скицира грозноватата злобна немкиня, с очи като карфици, която вече беше заела стола пред статива. Аз също клечах отстрани, гледах и разбирах ясно, с всичките си сетива, че в този момент тук се заражда нещо и то е красиво. А после с неохота се отправих към втръсналия ми до полуда плаж с шарените сенки на чадърите, с препечените тела, с досадните врясъци на невъзпитани деца, с шкембетата на белотаджиите...
Крайморските вечери са красиви. Винаги. Няма значение дали си сред панаирджийските крясъци на големите курорти или на някой самотен, пуст плаж насред края на нищото. Морето придава блясък и очарование на всичко, което е около него. Водата е мастилена и неспокойна. Луната виси като неоткъснат плод над нея. Сякаш вик на огромен динозавър, корабна сирена прорязва с мрачен стон падащата нощ. Пясъкът шушне приспивно под нозете ти. Можеш да се излегнеш, да потънеш в него, без да те дразни човешка гълчава. Можеш да влезеш в топлата прегръдка на водата, да се отпуснеш в нея и да си представиш, че си русалка, която за пръв път изплува от морските дълбини и вижда сияйното великолепие на звездите.
Ресторантът беше голям, препълнен, шумен. Светлините му обливаха щедро плажната ивица. Клиентите се хранеха и същевременно не спираха да говорят. Този постоянен шум е много уморителен. Има хора, които се чувстват длъжни да запълват тишината с нищо незначещи звуци. А аз обичам да се насладя тъкмо на тишината. Онази вечер това беше невъзможно. Вечеряхме втръснало ми пане, салатите имаха вид и вкус на престоели от няколко дни, под масата шаваше някакво ужасно луничаво хлапе с противна блузка с Патока Доналд. Ритнах го незабелязано. От съседната маса с умилени лица го съзерцаваха група майки, баби и лели. Сритах го отново и то се измъкна с крясък. Отпих от колата си и тогава ги видях- художника и момичето-кокер шпаньол . Седяха почти до нас. Той пиеше и пушеше и почти не се докосваше до храната. Момичето ядеше настървено като зверче. Държеше с пръсти пилешко бутче и го огризваше, примижавайки от наслада. Оркестърът засвири някакво кошмарно танго. Група немци се впуснаха към дансинга. Закрих очи с ръка- винаги се чувствам ужасно неловко, когато някой се излага. Певицата нададе вой. Това ми стигаше. Станах, изминах няколкото стъпала до плажа и закрачих безцелно по пясъка. После ги чух- момичето и художника. Знаех, че са те, без да мога да ги видя в тъмното. Просто бях сигурна,че са те. Тя се смееше дрезгаво, като прегракнало птиче. Той говореше нещо с неочаквано приятен, мек баритон. После замлъкнаха. Под телата им пясъкът се движеше и шушнеше като жив. Едно тихо стенание. Отдалечих се на пръсти.
На другата сутрин носехме победоносно огромна диня и аз се чувствах като най-тъпия, смотан и загубен провинциалист на света. Художникът си беше там. Рисуваше спокойно, уверено. Момичето го нямаше. До края на престоя ни не я видях повече. Измъчвах се от въпроси- къде е, защо не идва, отишла ли си е...завинаги ли? Тогава, в онази крехка възраст, думата "завинаги" ми звучеше кошмарно. Това беше най-страшната дума. Нима беше възможно да не се срещнат никога повече? Бях много млада и наивна и си въобразявах, че хората са заедно само, когато истински се обичат. Не бях чувала дори за кратки летни авантюри, които продължават едно питие, една вечеря, един дъх. Мислех си, че хубавите неща могат да продължат. Защо не завинаги?
Морето хапеше неуморно брега. То знаеше, беше видяло вече всичко. Беше толкова старо, уморено от човешката глупост, от мимолетността на човешките страсти и любови.
А няколко дни по-късно видях картината. Художникът тъкмо я довършваше. Момичето стоеше пред мен като живо. Кучешкият влажен поглед, копринената мекота на чертите. И само едно различно нещо- на изящната шия, белег от любовно ухапване. Художникът го изрисува внимателно. Докосваше го с върха на четката, сякаш го милваше...А после си тръгнахме и онези дни си отидоха завинаги.