автор: ElenaZelena

Пролетта е студена като късна есен. Реката е бурна и неспокойна, търси обезумяло бързеите си като майка, която е загубила детето си на градски панаир. Влачи хорските драми, блъска ги яростно в облите камъни и нащърбени брегове и аха да излезе от коритото си.
Небето се е привело ниско, досами шапките на пребледнелите от зимата хора, докосва мъртвешки челата им и ги кара да потръпват от неизвестно безпокойство. Птиците се щурат край мокрите стрехи, чудейки се защо са се завърнали от топлите места, недостроените им гнездата приличат на уморени скелети на стари къщи, които никога няма да бъдат довършени. Вятърът е побесняла уличница, която търси любов. Фучи през телата, разтърсвайки ги, разпилява бясно косите, отнася далеч думите, пъха се нахално под роклите и всички се отдръпват засрамени и безсилни да му се противопоставят. Ако пресечеш само една улица обаче, за да излезеш от града, и повървиш 10 минути с ръце в джобовете по протежение на неспокойната река, изведнъж пролетта се подава зад хълма и небето се отдръпва. Продължава да напомня авторитетно за себе си с ехо от далечни прогърмявания, но въздухът се прояснява, заблестява с една звънкост, от която погледът се оцъкля. От двете ти страни е зелено, плътно зелено като планински вир, който отразява вечните борове. Птиците там пеят до полуда, забравили гнездата си. Приличат на пияни цигани, които бленуват само песента и еуфорията от нея. Пролетта е тук! Въпреки че все още се бори със зимата…