автор: anaangelova

Студът затопли нечии чужди сетива.
Зимата обагри неспокойния, но близък кръгозор.
Капчиците лед разтопиха осмисленото разкаяние.
Далечното слънце високо прошепна: „Ела!”
Луната се усмихна и намигна към земята.
Звездите протегнаха тънки длани за хамелеонска милувка.
Вятърът закачливо разроши черните прозрачни коси.
Оголените дървета канеха на хладния си празник.
Димът от комините поиска да ме топли дълго.
Къщите се пререждаха, за да стигнат по-бързо до сърцето.
Улиците като лабиринти издирваха нервно душата.

Там ли си?

Студът отмерваше топлината на необузданата страст.
Зимата заигра заедно с децата, плавно, с усета на психолог.
Ледените капчици се сляха с присмеха от маслинените очи.
Далечното слънце потъваше в мълчалива далновидност.
Луната се прозя досадно, уморено и реши да поспи за миг.
Звездите умело целуваха мрака на мълчанието.
Вятърът търсеше по тротоарите своя приятел урагана.
Дърветата оголени, се къпеха в спомени, и изтриваха грима си с песен.
Димът от комините се разплака от тъжната въздишка на жената.
Къщите, като войници, гледаха упорито в една посока и молеха за покоя на вечността.
Улиците, черно-бели, напомняха за семейните снимки от 60-те години.


Там ли си?

Студът, заедно със зимата и капките лед, намериха далечното слънце, а луната и звездите - затанцуваха валс.
Вятърът в оголените дървета убиваше нарцистично душата.
Къщите, улиците, димът от комините бяха като самотни минувачи на безкрайното време.

Там ли си?

Тук съм... Да...

Ела!

И остани...! … Бъди!