автор: mitkoeapostolov

Когато усетих първата капка, започнах да припявам – „топъл дъжд, чакан дъжд” и се прибрах в палатката без да закопчавам циповете. Взех телефона и отворих нова игра на белот. След десет минути потопът отнесе покривалото, строши рейките и нахлу при мен. На трийсети май, в осем часа вечерта, село Баница – мястото, от където реших да се включа в похода „По стъпките на Ботев”.
Когато хората от съседната палатка ме изровиха от купчината плат и пластмаса, която беше останала от моята, бях твърдо решен да се прибера в София. Без много думи обаче, няколко момичета и момчета се завъртяха около мен. Един подсуши палатката с гъба. Втори залепи счупените рейки. Останалите опънаха вътрешната камера и покривалото да съхнат. Завързаха простор и закачиха подгизналия ми спален чувал и дрехи. В девет и половина, когато заваля мракът, влязох в подсушената палатка и се мушнах в сухия спален чувал. Спах, като къпан.
През следващите три дни, дъждът и влагата бяха постоянни гости в обувките, дрехите и палатката. През нито един момент не ми хрумна да се откажа. През нито един момент не се притесних. Бях сигурен, че каквото и да стане, няма страшно.
Тръгнах си от похода в неделя, втори юни. Пристигнах на автогарата във Враца към девет и половина сутринта. Отидох на касата. „Тук не се продават билети” – отпрати ме продавачката. Минах през гише „Информация”. „Ще си купиш от шофьора” – информира ме жената там. Легнах на една пейка, навих аларма и заспах. Събудих се и застанах на сектора.
Когато автобусът пристигна, хората тръгнаха към вратата и почнаха да се блъскат. Останах назад. Докато дойде моят ред, шофьорът кресна – „няма повече места”. Хората, които се бяха качили, мълчаха и гледаха гузно. Тези отвън се препираха помежду си, кой бил пръв, кой бил предреден.
Две момчета, едното русо, другото тъмно, седяха най-отзад и гледаха. Сетих се, че ги бях видял още, като пристигнах на автогарата. Автобусът замина. Пристигна следващият. Пак същото бутане. И пак, тези, които заслужаваха най-много своето място, останаха отвън.
В 12.00 сирената започна да вие, а дъждът плисна. Хората застанаха мирно – и тези в автобуса, и тези отвън. Почитаха паметта на Христо Ботев и загиналите за свободата на България, докато новите четници мълчаха подгизнали на дъжда.