автор: libra

Купих си сребърна верижка за китката на лявата ми ръка, нещо като коледен подарък от скъп човек, най скъпия ми, от самата мен.
Ще закача на нея едно сърце, красива изработка с орнаменти, сърце което се отваря на панти и което е празно от години.Винаги са ме питали какво нося в това сребърно сърце и аз винаги съм отговаряла, че още го няма, този дето ще го сложа там.
Обичам мекото сияние на среброто, дълбочината му, прониквам в нея и се забравям, понякога оставам там с часове.
Блестящо и чисто и хладно и топло.
Притеглящо и ненатрапващо.
Със среброто сме в хармония, привличаме се, така го усещам и си мисля за това сърце, толкова години да е пред мен и аз да не го виждам този дето му е мястото в него, но то е защото напоследък съм се занемарила и не минавам покрай огледалото.
Самодостатъчна съм си.
Колко му е необходимо на човек за да е щастлив, една евтина сребърна верижка и едно огледало.
Време беше, погледнах.