автор: mariq-desislava

Под ноктите на слънцето живях
и се разпадах в апокалиптичните му шепи.
Носех те в себе си, както се носи тъга
и се отчаях, че ще изшляпа живота с боси крака
и ще те отнесе другаде.

Не мога да си ида на небето -
сандалите на копривата шепнат, че те има
а кончето, което хранех с разплакани ябълки
вече те достига – неуловим, неутомим,
но истински като новородена сълза.

Мракът не ще може да отвори очи,
ако се държиш здраво за сърцето ми,
глутниците лунни не ще посмеят да припарят
до клепачите вятърни,
докато залязвам в бездната на небесните ти длани.