Евангелие според Матей 7:7-8
„Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори, защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на този, който хлопа, ще се отвори.”
Реших да изпробвам съвета на моя приятел Анатолий Данаев – купих си луксозен тефтер с твърди корици и скъп химикал и взех да описвам спомените, размислите и настроенията си като възможно средство за емоционална разтуха и обещаващ метод с оздравителен ефект за разклатеното ми здраве. Засега работи, но вероятно това е само началото и подозирам, не без основание, че все още дълъг път стои пред мен до пълното ми възстановяване.
От малък съм срамежлив и така и не се научих да се отпускам при запознаване, та ето защо и сега се чувствам мъничко неудобно. Казвам се Венцислав Ясенов и това тук е моят дневник, хартиен отдушник, лична изповедалня, бездушен другар среден формат с кожена облицовка, с когото се уча да споделям. Малко повече от два месеца съм познат с прякора „Тишината”, а не както преди с доброто старо, кратко обръщение „Венци”, лесно доловимо като произхождащо от малкото ми име. Причината за тази промяна, сътворена от близките ми, номинирани в категорията за онези лични взаимоотношения, позната като – „взимане - даване”, е съвсем логична, макар и осъзнавам, малко необикновена.
Преди два месеца, както често започват баналните, много пъти разказвани истории - в един хубав, слънчев, пролетен ден се случи необикновено събитие, което из основи разтърси установения ми живот на провинциално момче в остаряло тяло и големи мечти. Млъкнах. Спрях да говоря. Изгубих способността си да предавам на мислите си гласово оформление чрез освобождаването им в заобикалящата ме действителност по вербален път.
Проблемът с това състояние не се оказа физически, защото след обстоен медицински преглед бе установено, че гласните ми струни не само са незасегнати, но и са в отлично състояние. Тоест, на теория мога да говоря, но на практика звук от устата ми не излиза. Опитвах, но нищо. Изгубих гласа си. И за да не останат неясноти, ще се опитам накратко да разкажа как се случи този неприятен инцидент с трайни последици.
Сега, когато се връщам към онези дни, забелязвам, че в началото не обръщах внимание на вградената в главата ми, още от моето сътворение, аларма, предназначена да издава специфичния дразнещ шум, предупреждаващ за наближаваща опасност. Послушно изпълнявах скучните си задължения на обикновен чиновник в небезизвестно застрахователно дружество, плащах си редовно сметките за бита и бях особено горд, че съм изряден гражданин, задето бях здравно и социално осигурен.
Относно личния ми живот, мога да се определя като привлекателен, леко закръглен ерген с оредяваща коса и с патологична последователност в неспособността да проведа нормален разговор в присъствието на дама. Да, за съжаление не се шегувам – това последното, е доказана от десетки свидетели подробност, с която никак не се гордея. Обикновено, ако в радиус пет метра около моята персона се намира привлекателен представител на другия пол, то умът ми става неизползваем, а движенията ми изведнъж започват да наподобяват ленивец, страдащ от пролетна умора. Какво ли не пробвах да разблокирам системата, ако мога да използвам компютърен език, но уви, нищо не помогна.
И накрая още малко информация за мен, отнасяща се до личното ми време, която ще е от полза за разплитане на случая от медицинска и философска гледна точка. Преди странното явление, което ме споходи, и за което вече писах по-горе, мога твърдо да заявя, че живеех скучно и сиво пет дни в седмицата, но за сметка на това се разтоварвах всеотдайно с едни и същи мероприятия два пъти седмично. Обикновено в петък и събота с приятели играехме билярд, джаги и тенис на маса, а после довършвахме хубавото си съвместно уикенд преживяване в ресторант „Градина” – най-добрият в квартала.
Така започна всичко, сякаш от нищото родено, в края на едно от посещенията в „Градина”-та, когато на масата пред празните чаши и чиниите с огризки бяхме останали само аз и Анатолий Данаев, наричан за кратко – Тольо. Зовът на удобното легло в квартирата бе станал нетърпим заради срещата на двете часовникови стрелки на дванайсет и в този момент Тольо ме изненада със следния въпрос:
– Знаеш ли как се сварява жаба?
– Не – отвърнах сънливо, като вътрешно възнегодувах от досадната традиция да обсъждаме никому ненужни безсмислици, винаги преди фазата „тръгване”.
– Искаш ли да ти кажа? Важно е!
– Мислиш ли? Кому е нужно да вари противна гадинка, която освен бутчетата, доколкото знам, не става за ядене? – попитах с нескрита ирония в гласа, подтикван най-вече от обстоятелството, че отчетливият пулс в тила ми уверено се превръщаше в откровена болка.
– Виж, приятелю – Тольо се наведе напред съзаклятнически, и за да подсили ефекта от тайнственото си държане, смигна едва забележимо, – независимо, че звучи като рецепта, аз всъщност ти разкривам метод, средство, възможност за унищожение.
– Добре, добре, спечели вниманието ми – предадох се, докато разтривах задната част на изстрадалата си глава. – Разкрий ми тайната.
– За да свариш жива жаба, не бива да я пускаш във вряла вода. Тя веднага ще употреби всичките си умения, за да се измъкне от зоната, в която животът ù е застрашен. Кожните ù рецептори, или както там се наричат, ще я предупредят, че е в смъртна опасност. Затова правиш следния трик – пускаш я във вода с нормална температура, а на нея, разбира се, това ù харесва. После обаче, лекичко увеличаваш топлината. Съвсем лекичко. Обреченото ù телце изобщо не схваща, че някой злодей готви зловеща изненада с фатални последици за невинното ù и безоблачно съществуване. След малко вдигаш още температурата, а тя горката си плува доволна и щастлива в тенджера, обгърната от прекрасната водна среда, която си ù осигурил. Коварно, a? После завърташ ключа на печката на последната степен и водата не след дълго започва да ври, а жабата изобщо не осъзнава, но ето ти изненада – вече е пътник, минало, някогашно дихание и т.н.
Мразех, когато Тольо се правеше на интересен, тоест половината от времето, прекарано с него, и затова не се изненадах от връхлетялата ме повишена концентрация на рафинирана непоносимост към него, която се появи непосредствено след сценария за унищожението на горката въображаема жаба. Споменатото чувство обяснява причината за резкия тон, с който, след като платих и се изнесохме от „Градина”-та, се разделих с него.
Нощта премина в ужасяваща битка с главоболието и множеството мрачни видения, които ме караха да се чувствам разкъсван между световете на реалността и кошмара. Първите слънчеви лъчи дойдоха като отдавна очаквана желана вест, но доброто настроение не успя да надделее и някакво тягостно усещане изпълни душата ми в потвърждение на максимата, че тя е мястото, в което незаето пространство не съществува.
На пръв поглед всичко изглеждаше както преди, само дето болката още не беше си отишла. Измъкнах се рано от леглото и нападнах банята с едничката цел да изплакна очите си, надявайки се от това да ми стане по-добре. И точно там, пред огледалото, в онази хубава пролетна сутрин, когато слънчевите лъчи галеха разбуждащия се свят, зърнах образа си в огледалото.
В началото помислих, че не виждам добре и затова инстинктивно понечих да изтрия огледалото с ръка, макар че изглеждаше кристално чисто. Какво причини това безсмислено мое движение? Отражението, което виждах пред себе си. Приличах на жаба. С изцъклените очи, с огромния прорез на мястото, предназначено да е уста и жълто-зеленикавия цвят на кожата, за който можех да се обзаложа, че не притежавах предишния ден. Почти бях сигурен, че ако в онзи момент бях се опитал да изговоря и една дума, то тя щеше да е „квак”.
Изведнъж ми прилоша и залитайки, се върнах в леглото. Тайно се надявах, след като се понаспя още малко и се събудя, всичко да се окаже чисто и просто един гнусен кошмар. Сънят обаче побягна нанякъде и аз трябваше сам да се оправям със ситуацията. С отворени очи и скован от страх до най-далечното кътче на треперещото ми тяло, стоях не по-малко от час, след което се надигнах плахо. Имах огромно желание да изговоря нещо по човешки, но жабешкото „квак” все още бе на езика ми.
Тогава, като от близко блеснала светкавица от папарашки фотоапарат, в ума ми светна разговорът от вчера и за пръв път осъзнах,че сегашното ми състояние има пряка връзка с нелепия разказ за мъчението на онази въображаема зелена гадина.
„За да свариш жива жаба, не бива да я пускаш във вряла вода… ще се измъкне от зоната, в която животът ù е застрашен. Кожните ù рецептори… ще я предупредят, че е в смъртна опасност… пускаш я във вода с нормална температура, а на нея, разбира се, това ù харесва. После… лекичко увеличаваш топлината. Съвсем лекичко… тя не схваща, че… ù се готви изненада с фатални последици…”
Защо тази небивалица имаше такъв ефект върху мен? Как е възможно и възможно ли бе да се идентифицирам по някакъв начин с нея? Защо чак сега разбирам за този казан и наличието на някой, който има за цел да ме сготви? И в крайна сметка, ако все пак съществува, то не е ли някак важно за мен да разбера кой е този някой? И не на последно място – кога този ужасен експеримент бе започнал?
Не се славя с кой знае колко добра памет, но тогава бях твърдо решен да употребя всички останали ми налични средства, като например рехавата спортна злоба, появила се от редовната игра на джаги, и се насилих да дам отговор на спонтанно изникналите по-горе въпроси. В рамките на няколко секунди се върнах там, откъдето всичко бе започнало, там, където за пръв път моето уязвимо жабешко тяло бе цопнало в готовата за екзотично ястие тенджера.
Ето ме там, в първите години на училище и даже по-рано – в детската градина. Усещам миризмата на столова и противната манджа, приготвена от групата възпълни лелки, тайно доволни от живота най-вече заради това, че са успели да се намърдат на работа, от която безпроблемно могат да измъкнат по нещичко за облекчаване на скромния семеен бюджет. Я захар, я брашънце, я нещо по-големичко, като месце например. Подушвам и вонята на изкуствено чисто от евтините препарати, размазани по коридорите на детското заведение, примесена с тази, идваща от прашната улица.
Погледът ми се спира първо на подредените като войници еднакви, безлични, гумени играчки, а после на безличните, уплашени, еднакво облечени, така наречени мои другарчета. Учителката се изправя в цял ръст и заявява изкуствено, сякаш декламира поемата „Септември” на Гео Милев:
– Деца, днес ни гостува другарят Пашов от областния комитет на партията. Нека го приветстваме със силно, детско, димитровско „ура”!
– Ура-а-а – викаме ние, а другарят Пашов е на път да се просълзи от удоволствие.
– Скъпи дечица, бъдещи строители на нашата прекрасна социалистическа родина, знаете ли защо съм тук при вас? Не знаете? Добре, сега ще ви обясня. Днес дойдох при вас, за да направим един, така да се каже, експеримент. Обичате ли бонбони? Да? Разбира се, че обичате. Аз също, когато бях на вашите, така да се каже, години, обичах сладки лакомства и особено бонбони.
После в продължение на цяла вечност, така да се каже, въпросният „другар” ни уведомяваше ту с топъл, ту с гневен глас как враговете ни от западните страни имат подлата цел да ни покварят, като ни пробутват тяхната загниваща идеология, и с нещо, наречено религия, която се оказала опиум за народите, каквото и да значеше това.
– И ето, скъпи социалистически деца, стигнахме до експеримента. Те твърдят, че има Бог, а ние недвусмислено заявяваме – партията, този могъщ закрилник на нашата държавност е над всичко и тя ни дава истински важните неща, за да имаме пълноценен социалистически живот. Затова, нека сега да проверим, така да се каже, кой има силата и реалната възможност да изпълни вашите детски, димитровски желания. Затворете очи. Протегнете ръка и помолете този, така да се каже Бог, да ви даде бонбонче. Сега ги отворете. Има ли нещо в ръчичките ви? Не! Категорично не. Нека сега помолим нашата любима партия-кърмилница за същото.
Докато произнасяхме невинната си молитва към партията-търнилница – обърнах се към нея с това наименование, защото не бях чул ясно как другарят Пашов я беше нарекъл, отворих едното си око и мернах как учителката минаваше между редовете и пускаше по бонбонче във всяка наивно протегната детска ръчичка. „Квак”. Ето го първият ми спомен за това как аз и останалите невръстни жабчета се оказахме в казана, приготвени да се превърнем в основната съставка от пикантна супа с екзотичен аромат и вкус на зелени гадинки.
Надигнах се отново, но възглавницата, сякаш с мощен магнит, притегли към себе си натежалата ми глава. Изпуснах въздишка, която сигурно е излишно да споменавам, прозвуча като уморено крякане. Тогава, в потвърждение на иначе съмнителната максима, че злото никога не идва само, се появи нова беда. Спомените ми продължиха предателски да нахлуват в това неподходящо време, за да ме върнат към годините на манифестации, когато заедно с другите, вече пораснали човешки земноводни, работещи в неработещи фабрики и други държавни учреждения, марширувахме в редици и крещяхме противните безсмислени лозунги, в които не вярвахме, но от страх за собствената ни жабешка кожа не смеехме да го кажем на човешки език. „Квак”.
Съвсем ясно пред очите ми се изнизаха следващите години на безпътица и подменящи се едни фалшиви политически заявки с други. Виждах ясно как аз и другите вече в зряла възраст жаби не съумяхме да открием мястото си в тази нова среда. Температурата в тенджерата явно се бе увеличила, а ние си мислехме, че нашият воден, променен, странно защо бълбукащ свят всъщност е светът такъв, какъвто трябва да бъде. „Квак”.
За капак, като безмилостния удар на онзи, украинския шампион по бокс, ме цапардоса и последният въпрос. С какво днес животът ми бе по-различен отпреди? Заедно с целия останал свят, вече обработен по споменатата готварска рецепта, която се оказа средство за унищожаване, послушно изпълнявах скучните си задължения на обикновен чиновник, плащах си редовно сметките за бита, бях особено горд, че съм изряден гражданин, задето бях здравно и социално осигурен, а не разбирах, че животът ми е на път да се изниже пред очите ми, без да съм направил нещо истинско с него. Така стигнах до най-тежкото заключение в живота си – това, което досега съм виждал около себе си и съм мислел, че е заобикалящата ме действителност, е било всъщност вътрешната стена на тенджерата. „Квак”.
Така започна всичко. На другия ден, в понеделник, отидох на работа и с мимики обясних, че имам проблем, с който ще трябва да се справя, а именно – трябваше да намеря човешката си идентичност. Разбира се, близко е до ума, че фразата „човешка идентичност” не се обяснява лесно с изразните средства на играта на асоциации, но някак си успях. Взех си отпуск и тръгнах да си решавам проблема. Къде ли не ходих и какво ли не опитвах, но засега нищо.
Ето защо, като крайна мярка реших да изпробвам съвета на моя приятел Тольо, купих си луксозен тефтер с твърди корици и скъп химикал и взех да описвам спомените, размислите и настроенията си като възможно средство за емоционална разтуха и обещаващ метод с оздравителен ефект за разклатеното ми здраве. Засега работи, но както вече заявих в началото, вероятно това е само първата крачка и подозирам, не без основание, че все още дълъг път стои пред мен до пълното ми възстановяване.
***
Вече трети ден, откакто проговорих. Нямам думи да изразя колко съм щастлив, и съвсем разбираемо е, но наистина не мога да спра да се наслаждавам на човешката реч. Толкова е сладко да можеш да предадеш на мислите си гласово оформление чрез освобождаването им в заобикалящата те действителност по вербален път. Сигурно е глупаво, но едва в този момент осъзнавам защо толкова хора са жертвали дори живота си за тази така съкровена ценност – да можеш да говориш свободно.
Нека все пак обясня накратко какво точно се случи. Преди три дни, преглеждах написаното в тефтера, който си купих по съвет на приятеля ми Анатолий Данаев – Тольо. Отчаянието ме бе нападнало с нова сила, защото същият ден минавах покрай един училищен двор и се спрях, за да съзерцавам игрите на дечицата. А те, милите, се държаха като възрастни – на двора танцуваха танц, който имитираше оргия. Какво да ги правиш – новото поколение жабчета. Коктейлът от гняв и дълбока сърдечна тъга от видяното ме опияни и заситних към вкъщи. Не се чувствах добре, и затова когато се прибрах, веднага отворих тефтера – средство за емоционална разтуха.
Нахвърлих се върху него като изгладнял хищник върху разтреперано зайче. Отново прочетох за началото в детската градина на онзи, така наречен, експеримент, когато изведнъж ми светна идеята, че е логично, ако така е започнала жабешката подмяна, да завърши по същия начин. Дъхът ми спря за миг от вълнение. Реших, че е напълно вероятно в това заключение да се крие ключът към връщането на гласа ми.
Затворих очи и протегнах ръка, но се сетих, че не мога да говоря, а за да пиша трябваше да виждам. Затова, с широко отворени очи и здраво стиснал химикала, написах: „Господи, днес толкова години по-късно не искам от онези бонбони-ментета, но искам живота си. Можеш ли да ми го върнеш?” После вдигнах ръката от листа и от устата ми се изтърколи едно тихичко „благодаря”. Така проговорих.