автор: anaangelova

„Едно, две, три, ...девет,... единайсет....
Готово ли е?
Тръгвам!”

Всяка нощ сънувам тази криеница. Един властолюбив и настойчив мъжки тембър брои до единадесет и тръгва да ме търси. Сърцето ми сякаш трепери или е от ноемврийския студ?
Знам, трябва да заспя. През нощта организмът не бива да будува, а с мен си играят на криеница, с броене до единадесет.
Усещам,че бягам, бързо при това. Оглеждам се, уж е тъмно, а е ранно утро.Гласът ми е дрезгав, не чувам викове и плач, само очите ми се взират в пространството. В човека-вълк.Той ме открива, поваля ме на земята, покрай събраните на купчина листа,и ме целува страстно –
Тръгвам!
Страстно, за да впие зъби в нежната ми шия и да се почерпи с кръвта ми.Очите му са огромни бездни, сякаш нямат цвят, диша накъсано, хрипливо. Устата – червена като череши, а след миг става безкръвна и сива.
Светът се върти или аз в него?
Хипнотизирана съм, окована като във вериги...От борбата, едната ми гръд го моли за пощада.
Възбудена съм.
Тръгвам!
Опитвам се да се боря, а той пие кръв от гръдта и ме обладава на тласъци. Прекрасно е. Въздъхвам. И свършвам...И тази въздишка ме свързва с вечността. Вечността на мъртвите.
А навън е утрин, слънцето идва с изгрева и носи нови любови.
Очите ми...
Мислите ми...
Сънят...
Вярата...
Любовта...
Страстта...
Живеят друг живот. В бяло и синьо. В оранжево и кафяво. В червено и черно. В черно. И пак в бяло...
Тялото е силно, гъвкаво, ухае на восък. Ето- там има погребение.
Но Аз съм жива!
И дишам. Тогава, кой е там, в ковчега?
Цветя, скръбни лица, тъжна музика... И –
Тръгвам!
„Едно, две, три,.. девет,... единадесет...
Готово ли е?
Тръгвам!”
Колко много кръв!...