Реших да напиша тази книга, макар и да съзнавам, че малцина ще я прочетат. Кой се интересува от разкази за непознати хора или отдалечени във време и разстояние събития, които на пръв поглед нямат отношение към настоящето. Само дето тези истории са толкова тясно свързани с болното и повредено днес, че направо тръпки да те побият.
Идеите, оформили сегашния свят са пуснали дълбоки корени и са произвели неизлечими поражения в имунната система на съвременното общество, което не може или не иска да прогледа. Читателите на книгата ми вероятно няма да са много, и все пак реших да я напиша. Длъжен съм да не мълча, когато мога да говоря. Дори да бъда обвинен в егоистични подбуди в публикуването на следващите редове, такъв укор няма как да ме рани. За мен е по-важно да не съм враг на съвестта си. Не и днес, не и в момент като настоящия. Затова реших да пиша.
Не твърдя, че идеята се роди спонтанно. Тя назряваше през годините, изкарани в грозните сиви панелни жилища, в които живеех. Доразви се, докато виждах пораженията на жестоката философия, виновна за обезобразяването на безброй човешки животи, включително и на моя. Узря в осъзнаването, че и сегашното поколение е затворено в бляскавата воняща килия, приготвена старателно от същия безбожен, себевеличаещ се идол, роден от фалшивата концепция за свобода, равенство и братство. Концепция, която отхвърля Бог и коронясва на Негово място самотното творение, наречено човек.
В ума ми най-напред се появи заглавието на книгата – „Марксистки хроники“. Реших, че ако пиша за метастазите, обхванали крехкия организъм на сегашния свят, ще трябва да се върна към началото, към причината за заболяването. Затова и заглавието е – „Марксистки хроники“. След това си напомних, че най-добрият начин да въздействам с творбата си е като разкривам картината постепенно – от по-малкото, близкото и познатото към това, което е голямо и обширно; това което обобщава и дава завършеност на едно разбрано и осъзнато панорамно изображение.
Но стига толкова встъпителни слова, които са на път да превърнат първата глава в един досадно дълъг и обезкуражаващ читателя предговор. Време е да премина към историята за говорещия храст. Логично бе да започна разказа си от родния край и да го насоча към хората, с които дишахме един и същи въздух. И преминах към действие.
Пристигнах в село Макреш с влака рано сутринта, в един слънчев пролетен петък. В чантата си носех непретенциозен тефтер, два химикала (единия резервен) и диктофон, от ония –журналистическите. Докато крачех към центъра на селото, усетих, че се намирам на място, побрало в себе си огромна срамна тайна, принудително пазена заради ужаса от преживяното –събитие, което аз имах отговорността и мисията да върна към заслужено съществуване.
Уговорих се с човека, имащ информацията, два дена по-рано. Той е бил очевидец на събитията, които исках да разкажа в началото на книгата. Свързах се с него, за да чуя фактите от първо лице. Дядо Стоян, достолепен старец, навлязъл в осемдесет и четвъртото лято от живота си, седеше на пейка в центъра, както се бяхме разбрали по телефона, и по благата усмивка, появила се на прорязаното от бръчки лице, узнах, че ме очаква. Представих се и от последвалото ръкостискане разбрах, че този човек няма търпение да говори. Сигурно това бе начинът да смъкне от плещите си масивния товар, носен с години. И все пак аз не се стърпях и по стар навик не преминах директно към темата, а подхвърлих няколко празни остроумия и безсмислени констатации за свежия въздух и чистотата по улиците на селото.
– Чисто е, да – отвърна дядо Стоян, а после ме върна към смисъла на посещението ми. – Чисто е, ама само отвън. Иначе е много мръсно, сине. Много е изцапано с кръв и не виждам как може да се измие. Може ти да помогнеш.
– Имате предвид събитията от четиридесет и четвърта, нали? – попитах и едва след това си дадох сметка, че не зная как да се държа адекватно пред този много преживял човек.
– Нали затова си тук! – отсече възрастният мъж не грубо, но остро, вероятно за да ме накара да оставя ненужната вежливост и час по-скоро да свършим работата, която ни бе събрала.
– Извинете – казах засрамен и продължих: – Прав сте. Нека да говорим по същество. Нали не сте против да пусна диктофона. Искам да Ви запиша, за да съм сигурен, че няма да изпусна нещо съществено от Вашия разказ.
– Ти си знаеш, сине. Пускай каквото искаш, само после да напишеш истината – такава, каквато е.
– Това искам и аз. Истината да излезе наяве.
– Добре, сине. Да почвам ли?
Натиснах копчето на малката, записваща звук машинка и изпълнен с очакване, казах:
– Да.
Дядо Стоян понечи да заговори, но се спря. Гласът не искаше да се подчини на волята му и като невидима буца от емоции се запречи в гърлото на стареца. Но дядо Стоян не се предаде – преглътна тежко и започна да разказва.
– Стана през септември четиридесет и четвърта. Седемнадесети септември. Тогава бях малко момче – дванадесетгодишно дете, но никога след това не забравих тази дата. Никога, а много исках, сине. С батко ми Коста бяхме с овцете на полето. Брат ми беше две години по-голям от мен. Него вече го няма. Така и не можа да се оправи след оня ден. Изкара още няколко години, но все от нещо беше болен и накрая умря. Както казах, тогава бяхме двамата…
Вниманието ми бе погълнато от този снажен старец. Докато говореше, си мислех, че се изразява не като обикновен човек, отрасъл на село, а като някой, който не само е имал възможността да се изучи, но по важното – бе придобил мъдростта да възприеме уроците, които животът му бе предоставил.
– От няколко дни – продължи старецът – в селото се случваха събития, които с малката си глава не можех да разбера. Съседите ми не се държаха както преди. Няколко пъти чух стринка Марийка да плаче със силен глас. Тя цял живот бе живяла в къщата до нашата и беше много близка с мама…
***
На пръв поглед всичко изглеждаше постарому. Слънцето отново изгряваше от изток и окъпваше със златните си капки сивите прегърбени къщи, животните продължаваха да напомнят за себе си с многообразната какафония от звуци, които издаваха, а и растенията даряваха щедро и безкористно от зрелия си есенен аромат. Само хората изглеждаха различно – помръкнали, уплашени, отчаяни, състарени.
За Стоянчо промяната в поведението на живеещите в село Макреш не остана незабелязана и това обстоятелство го притесни малко, но тази сутрин реши, че бягството от компанията на човеците ще му даде известна доза спокойствие. Беше негов и на батко му Коста ред да води овцете на паша. Предстоеше му цял един ден далеч от тази необяснимо тежка атмосфера в селото.
Подкараха стадото на зазоряване. Нарамили по една торба, в която имаше комат хляб и буца сирене, закрачиха към полето, следвани от покорното стадо. Познатата животинска миризма отначало разсея черните мисли в главата на невръстното овчарче, но не след дълго необичайна топка от притеснение се настани в стомаха му и го върна към случващото се в селото.
– Бате, защо стринка Марийка плаче? – по някое време момчето реши да подхване темата. – Да не е станало нещо с чичо Борис?
– В кметството е, в мазето – отговори замислено Коста. – Затворили са го преди два дни. И не само него – хванали са и Кольо Страшимировия и Тошо Вътов, и Вельо Миков, и даже господин Йордан Цанов.
Споменаването на последното име накара Стоянчо да пребледнее.
– Господин доктора! – възкликна уплашен Стоянчо. – Кой го е хванал? Защо? Докторът е... добър човек. Познавам го откакто се помня. Винаги е добър с мен.
– Много питаш. Много говориш. – сопна се Коста, а после нежно се обърна към по-малкия си брат: – Ти си гледай овцете, Стояне. Всичко в село ще се оправи.
Стоянчо се хвана за думите на батко си и усети как топката в корема взе да се смалява. Поне за кратко, защото след около час, когато бяха стигнали Момината поляна и овцете вече се отдаваха на основното си занимание – да ядат, откъм Вълчешкия дол се чу непознат шум и напрежението в стомаха на момчето се върна.
– Какво е това тракане, бате? Прилича на шевната машина на вуйна Петрана от Видин. Оная машина, дето вуйчо Ваньо я е донесъл от Австралия.
– Австрия – с тъжна усмивка Коста поправи брат си. – Ама си прав – наистина прилича.
Двете момчета, смълчани за дълго, гледаха по посока на тропота, докато овцете спокойно и целенасочено се занимаваха с изхранването си. После странният звук изведнъж спря и последвалата тишина върна момчетата към реалността.
– Ще ида да видя какво има там – Коста тихо изрази еретичните си мисли и им придаде завършеност с представянето на конкретен план: – Ей го къде е. Тая гюрултия идваше от Вълчешкия дол. Двайсет минути натам, двайсет насам и докато се усетиш, съм тук.
Стоянчо се уплаши и понечи да възрази, но се сети, че и на него самия му бе любопитно да узнае източника на неизвестната глъч, навестила познатите му от рождение места.
– Няма да се бавиш, нали, бате?
– Няма бе, Стояне, нали ти рекох – Коста придаде зряла увереност в гласа си и силно тупна брат си по рамото. – Айде, стига си се плашил. Какъв мъж си? Женчо. Отивам, връщам се и ти разказвам, а довечера нито дума на мама, че съм те оставил, нали?
– Няма.
Големият брат свали торбата от рамото си, подаде я на треперещия Стоянчо и на шега размаха пръст пред лицето му:
– И да не си пипнал хлеба, ей! – после се усмихна и с бързи стъпки се отправи към Вълчешкия дол така, сякаш там го очакваше красиво, приказно приключение.
Не след дълго, развълнуваният старши овчар се скри зад близкото възвишение и точно тогава Стоянчо проумя, че отделен от близостта на брат си, всичко наоколо е придобило различен вид. Дори звукът, присъщ за винаги динамичната и жива природа бе друг – нямаше го. Момчето се заслуша по-внимателно и усети как ушите му писнаха от тишина.
Останало само с трайно настанилата се в стомаха му топка и с трите дузини овце (незаинтересовани от случващото се с него), момчето започна да брои оставащите секунди и минути до завръщането на брат си. Често се объркваше в броенето, ядосваше се на себе си и започваше отначало. И така, не след дълго съвсем изгуби представа за времето. А наддалата вълчи вой тишина бе все още там. После нещо се случи. Топката стана още по-голяма, започна да боли и Стоянчо искрено се уплаши.
"Мама може да ме пребие, ама аз отивам за бате", помисли си овчарчето и продължи с бунтовните си намерения: "Дано като се върна всичко да е наред с овцете. Пък и да не е, бате си ми е по-важен. Ще тичам бързо. Десет минути натам, десет насам и овцете няма изобщо да забележат, че ме няма".
И момчето, без да се бави повече, нарамило своята и на батко си торби, се втурна да търси Коста.
Пътят минаваше през две обширни поляни, пресичаше едно що-годе дълбоко, обрасло с храсти дере и стигаше до Вълчешкия дол откъм горната страна. Това разстояние, заради силното желание отново да срещне брат си, се стори съвсем късо на Стоянчо и затова, когато зърна Коста да лежи, дори не се бе задъхал.
– Що си се проснал така бе, бате? – викна ядосан Стоянчо, когато наближи опъналия се на тревата Коста. – Ставай бърже, бате. Оставил съм овцете и трябва да се връщаме веднага. Мама ако разбере, ще ни чръвнат дупетата, да знаеш.
Но Коста не даде знак, че чува. Стоянчо се вгледа внимателно в неподвижното тяло и викна с цяло гърло. Лицето на лежащия бе бледо като на смъртник, а очите му затворени, и съвсем естествено малкото овчарче помисли, че батко му е умрял.
Стоянчо сграбчи раменете на Коста, повдигна тялото му и почна да го тресе с все сила.
- Какво ти е бе, бате? Ставай, моля те! Вдигни се и… да си ходим!
Коста отвори очи и понечи да заговори, но устата му бе пресъхнала и от нея се отрони несвързан брътвеж, приличащ на въздишка на старец, страдащ от задух. Отпуснатото момче най-после седна, превило се на две и с поглед, забит в земята, и с трепереща ръка посочи към дола. Цялата борба за изправяне на тялото на батко му трая няколко секунди, но за Стоянчо времето бе спряло.
Той погледна по посока към дола, но първоначално не успя да забележи нещо необичайно. Листата на дърветата от отсрещния скат се полюшваха от лекия ветрец, слънцето се намираше на мястото си на небосклона, въпреки че изглеждаше да бе извървяло по-бързо маршрута си, а и храстите се намираха все там, където винаги са били. Храстите… Тогава Стоянчо видя зловещата картина. Въпреки че информацията се позабави, докато извърви дългия път от очите до ума, когато това се случи, момчето извика силно и за миг лицето му придоби същия цвят като на брат му.
На най-близкия храст бе закачена отрязана човешка глава. От нея все още, на редки интервали от време, капеше кръв и отдолу тревата се оцветяваше в тъмно безформено петно. Стоянчо инстинктивно извърна очи, но веднага върна погледа си към страшната гледка. Главата му се стори позната. Момчето се приближи до храста и миг по-късно изкрещя с всичка сила:
– Не-е-е! Бате, това е докторът. Господин Цанов! Не и докторът. Не-е-е…
После пред очите му стана бяло и тихо, а ушите му писнаха като корабна сирена. Стоянчо изгуби равновесие и седна назад. Започна да хлипа неудържимо и тялото му се разтресе както никога дотогава. Изведнъж момчето се изправи, придобило неочаквана сила и с треперещ глас се обърна към брат си:
– Къде е тялото, бате?
– Не зная, Стояне. Хайде да се махаме оттук.
– Само да видя в дола. Да не е там?
Стоянчо направи няколко крачки и стигна до ръба, откъдето се спускаше склонът към долната част на урвата. Погледна надолу и видя гледка, която никога след това не забрави. Дъното на дола бе покрито с трупове на мъже. Тела, ръце, крака и глави се бяха слели в неестествена прегръдка, която по някакъв извратен начин даваше успокоението, че все пак тези хора не са срещнали смъртта сами. Жестока утеха. Стоянчо се събуди от обладалия го унес едва когато ръката на Коста докосна рамото му.
– Хайде да се връщаме – промълви баткото с глас, идващ отдалече и падна отново в несвяст.
***
– По-късно разбрахме, че мъжете са докарвани с влакове и камиони от целия окръг. Комунистите са решили да си свършат работата във Вълчешкия дол, защото са използвали естествената яма за общия гроб. Спестили са си копаенето. От село Макреш бяха убити не по-малко от петнадесет от всичките онези мъже. Роднините им са опитали да говорят с кмета, за да могат да ги закопаят, та децата поне да знаят къде са гробовете на бащите им. Кметът е казал: „Що се занимавате с глупости? Да не искате децата ви да останат пълни сираци?“. Те обаче настоявали и кметът издал бройката на екзекутираните, като думите му били: „Даже да ви позволя, трябва да сте луди да мислите, че ще ги намерите. У тоя дол са 800 души, къде ще откриете точно вашите мъже“.
– Извинете за въпроса, но можете ли да ми разкажете повече за доктор Цанов – прекъснах разказа на дядо Стоян. – От споделеното от Вас останах с впечатление, че сте го познавал много добре.
Старецът погледна през мен и разбрах, че болката от спомените не бе намаляла с годините.
Той заговори, а топлотата в гласа му ме порази допълнително:
– Знаеш ли, сине, Господната молитва? – попита ме, а аз се зачудих дали нарочно сменя темата, или паметта му взе да изневерява и не помни посоката на разговора ни. После зададе въпроса си директно: – Ти си млад, но чувал ли си за нея?
– Да, зная Господната молитва – отговорих бодро, все едно бях на изпит, в който по случайност ми се е паднала позната тема.
Дядо Стоян започна да изговаря думите от молитвата с онази простота и чистосърдечност, която не оставя и капка съмнение, че старецът е дълбоко вярващ християнин:
Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име!
Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята;
Дай ни днес ежедневния хляб;
и прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници;
и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, (защото царството е Твое, и силата и славата, до вековете. Амин).
Последва тишина, която, без да преувеличавам, не посмях да наруша и затова оставих дядо Стоян да заговори, когато намери за добре. Той помълча минута-две и после съобщи с глас, изпълнен със синовна нежност:
- Докторът ме научи. Споделяше стихове от Светото Писание и с другите от селото, но към мен имаше специално отношение. Знаеше, че татко беше умрял, когато съм бил петгодишен, че мама сама ни е отгледала, и беше решил да полага грижи към двамата с брат ми. Мисля си обаче, че към мен се държеше по различен начин. Искаше да ми помогне да бъда образован, но и нещо много повече – искаше да ми вдъхне от вярата си.
– И успя ли?
– Бях само на дванадесет, но никога не го забравих този човек. Беше оставил дълбока следа в душата ми. Знаеш ли, сине, ще ти кажа нещо, което никога и пред никого не съм споделял: те убиха доктора, разправиха се жестоко с него, но не успяха да го изличат от спомените ми. През следващите години използвах много часове от времето си, за да ходя на онова място. При храста, на който бе закачена главата на доктора. Главата я нямаше, но храстът продължаваше да ми говори, все едно че докторът продължаваше да бъде там. И знаеш ли, какво ми говореше, сине?
– Не – продумах плахо, но силно желаех да разбера. – Какво Ви говореше този храст?
– Господната молитва, сине. Молитвата от Светото Писание, на която ме научи господин Цанов. Докторът. Тези думи ме спасиха през годините на комунистическата лудост, сине. Приближавах се до храста, притихвах и се заслушвах. И ги чувах винаги. Всеки път, когато се приближавах до храста, чувах всички тези прекрасни думи, а обещанието – Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята, ми помагаше да мечтая и да зная, че комунистическата лъжа един ден ще свърши, Господ ще царува и наистина ще има справедливост.
Половин час по-късно натиснах копчето на малката машинка и записът спря. Сбогувах се сърдечно с дядо Стоян и се запътих към гарата, защото влакът, с трябваше да се прибера, скоро щеше да пристигне. Крачех, нарамил чантата си, в която носех непретенциозен тефтер, два химикала (единия резервен) и диктофон, от ония – журналистическите, по привидно чистите улици на село Макреш. Стъпвах на сухия асфалт, но знаех, че нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Усещах, че съм нагазил до глезените си в река от кръв. Река, извираща не от определено място, а от една отдавна отминала, но продължаваща да хвърля мрачна сянка върху настоящето година – хиляда деветстотин четиридесет и четвърта.
Впечатленията от чутото ме завладяха изцяло, когато стигнах перона на малката железопътна станция. Преди няколко десетилетия, това място е било последната спирка в житейския път на стотици вече забравени, но реално живели хора от моя осквернен роден край, и там, на същата тази гара, този факт ме рани дълбоко.
Занимавам се с писане, откакто се научих да познавам буквите, и винаги съм имал способността да изразявам мислите, настроенията и откровенията си с тях, но в онзи момент, за кратко, думите ме изоставиха. Отначало не разбрах причината за предателството им, но когато се качих във влака и колелата му засвириха железния си марш, главата ми се избистри и разбрах – не намирах думи, защото няколко въпроси ги принуждаваха да се върнат към живот само когато са отново пълни със съдържание. Въпросите звучаха в ума ми: Защо тази история за Вълчешкия дол бе забравена, обгърната в мъгла и неразказана досега? Толкова ли е слаба паметта на хората, или съществуваше друга причина за срамното мълчание, която стоеше в основата на тази жестока тайна?
Погледнах през прозореца към опорочената земя, в която бях роден и израснал. Знаех ли отговорите на тези въпроси? О, да. Със сигурност знаех отговорите и те звучаха достатъчно задоволително, за да приема тяхната истинност. Но всяко нещо с времето си. Нали картината трябва да се разкрива постепенно – от по-малкото, близкото и познатото към това, което е голямо и обширно; което обобщава и дава завършеност на едно разбрано и осъзнато панорамно изображение.