Помниш ли ме? Виж ме – светлолика севда –
слънцето искреше бяло в мойта пазва.
Вечер за любовно биле ти разказвах,
сутрин ветровете бурни пак преследвах.
Сплитах във дъха ти тънките си пръсти,
вадех ти душата – пуста опустяла.
Не, не бях змеица, нито дива хала,
ала щом ме види попът, ще се кръсти.
Град ли ме посипа, гръм ли ме подпали,
та изпи в косите живите ми сили?
Сянка пожелах си, но за самовила
сянката тежи, а гроб е всяко тяло.
Помниш ли ме? Виж ме – светлолика севда.
Вплете ме в зида на бялата ни къща.
Ала нощем късно песните ме връщат
горе, ветровете дето пак преследвам.