автор: Heel

Неведнъж са ме изоставяли. И то все по причини, свързани, уж, с физическото ми състояние. Явно не съм някоя вещица, щом не са ме изоставяли заради характера ми. Ха-ха, добричка съм, това са ми го казвали дори хора, с които не се имам много. Винаги съм приемала тежко разделите, в душата ми сякаш се скъсва нещо, оставяйки след себе си рана.
Първият провал бе, когато бях на шестнайсет години. Гаджето ми ме заряза, защото имах пъпки по лицето. Както разбрах впоследствие от приятелка, бил ме харесвал и се надявал, че лицето ми ще се изчисти скоро. Е, в крайна сметка не издържа да ме гледа дълго пъпчива. После кожата ми се оправи, но всичко между нас вече бе свършило. Някъде по това време започнах да гледам с подозрение на представителите на мъжкия пол. Избягвах да се сближавам, въпреки че имах немалко ухажори. Вярвах, че сърцето ми ще покаже кой е правилният човек.
На двайсет и една години хлътнах по един алпинист. С него обикаляхме планините. Хубави времена бяха. Той бе малко шантав, но тази негова черта ми харесваше. Сгодихме се и дори насрочихме дата за сватба. 18 май, много добре си спомням. Обаче стана беля. При едно изкачване на връх в Родопите се подхлъзнах и паднах. Глезенът ми бе само пукнат, но се наложи да ме гипсират. Приятелят ми нямаше нищо против на сватбата да съм с патерици, но родителите му имаха. Казваха, че на такова събитие всички трябва да изглеждат прекрасно. Така че отложихме нещата. Докато се възстановявах, приятелят ми продължи с планинските излети. Запознал се с някаква цигуларка и се влюбил в нея. Той по начало си беше такъв, влюбчив. Постъпи честно с мен, като призна, че сърцето му вече принадлежи на друга. Разделихме се кротко и спокойно, но аз месеци наред не бях на себе си. Проклинах гадната си съдба.
Три години по-късно. Бизнесмен на трийсет и пет, голям сладур. Излизахме една година. Той искаше дете, но не се получаваха нещата. Изнерви се и започна да ме обвинява. Тръгнахме по лекари, но не стана ясно къде е проблемът. В крайна сметка той потърси друга алтернатива. Е, и другата не можа да забременее, просто защото имал някакво рядко заболяване на тестисите. Та така с бизнесмена. Него го прежалих малко по-лесно.
Когато бях на двайсети и осем години хлътнах по един художник. Беше много интелигентен и чувствителен, душичка. Кротък и мил, леко отвеян. Доста се опъва срещу желанието ми да го направя планинар, но накрая се предаде. Може да се каже, че го контролирах напълно. Бях убедена, че няма къде да бяга. Бяхме хем любовници, хем приятели, чудна комбинация. Но какво се случи! Правех кафе на газовия котлон в ателието му. Говорехме си разни смешни неща за политическото съсловие в страната. Често извръщах глава назад към него, за да ме чува какво приказвам. Изведнъж косата ми, която тогава бе много дълга, пламна. За секунди изгоря до кожа от дясната страна. Голямо пищене падна, но нямах наранявания. Наложи се обаче да се подстрижа съвсем късо. Художникът, който бе голям естет, не можа да приеме новия ми външен вид. Просто охладня към мен, сякаш бях прокажена. Аз пък се обидих от реакцията му. Та нали косата ми само след няколко месеца пак щеше да е разкошна. Така и тази връзка се разпадна.
Вече ми бе писнало да ме изоставят. Взех решение да се правя на недостъпна. Но, както знаете, мъжете си падат по дами, които се правят на недостъпни. Следващият бе банков служител с модерни разбирания за живота. Фитнес маниак и вегетарианец. Преследваше ме усърдно, обсипваше ме с подаръци, караше ме да се чувствам като принцеса. Постепенно започнах да го харесвам, макар че си имах едно наум за него, защото бе сменил доста гаджета през годините. Но си живеехме добре. Екскурзии, концерти, ресторанти. И изведнъж прас, всичко отиде на кино. От да се прави на състезател заби мощното си беемве в едно дърво. Естествено по-сериозно пострада седящият отдясно до шофьора – аз. Левият ми крак бе на сол, тазът – счупен и разместен, имах и два пукнати прешлена на кръста. Като ме видя в болницата с изтеглен със скоби и тежести крак и стърчащи от таза стоманени фиксатори, той пребледня и извърна глава. Веднага ми стана ясно, че между нас всичко е приключило. Вече не бях прекрасната дама, с която може да се фука пред приятелите си. Трябва да призная, че той направи някои жестове. Идваше ми на свиждане, носеше ми цветя, плащаше допълнителните разходи. Два месеца по-късно, когато ме изписаха, той ме настани в гарсониера в краен квартал и нае една възрастна женица да се грижи за мен. Рядко ме посещаваше, чувахме се по телефона веднъж дневно. Беше загубил интерес към мен, в което нямаше нищо изненадващо. Нямахме брак, така че той не бе задължен да прави каквото и да е за мен. Така или иначе аз никога не се бях чувствала сигурна в него. Той бе най-голямата грешка в живота ми. Когато започнах да правя първите си стъпки, балансирайки с мъка на патериците, той ме навести, за да ми каже, че си има нова приятелка. Изглеждаше леко засрамен. Усмихнах му се, за да покажа, че не ми пука. Но под маската на безразличието душата ми стенеше. Поредният провал в любовта. В жест на приятелство той ми позволи да ползвам гарсониерата още няколко месеца.
Като че ли повече нямаше да имам проблеми в любовния живот, просто защото бях загубила привлекателността си. Тазът ми си остана нестабилен, кръстът – скован и измъчван от остри болки, левият крак – полуизсъхнал и неспособен да носи много от тежестта на тялото. Стъпвах криво–ляво на него, но не можех да се придвижвам без патерици. Бях приключила с активния живот и екстремните спортове. Десетките километри планински преходи бяха в миналото, никога повече нямаше да стъпя на висок връх и, изправена гордо, да погледна ширналите се долу поля и приличащите на мравки хора. А бях само на трийсет и две години…
Депресията не ме държа дълго. Почнах отново работа, излизах сред хора. Чувствах се почти нормално. Започвах да свиквам да живея с недъга си.
Голямата изненада дойде една вечер, когато излязох от офиса. Към мен се приближи млад мъж, чието лице ми се стори познато. Той каза:
– Предполагам не ме помните. Казвам се Теодор Симеонов. Стажант съм в болницата, в която се лекувахте преди време. Съжалявам да видя, че не сте се възстановили напълно.
– О, не, помня ви – отвърнах. – Вие намествахте онези такъми на крака ми. Внимавахте да не ми причинявате болка. Бяхте много мил, благодаря ви. Каква приятна среща!
– Бихте ли ми отделили петнайсетина минути. Ако искате да влезем в това кафене?
– Нямам нищо против да си побъбрим – рекох небрежно, леко изненадана от странното му поведение.
Настанихме се в сепарето в дъното. Когато сервитьорката донесе кафетата, той каза:
– Ще бъда пределно откровен. Нямам какво да губя. Още когато ви видях за пръв път в болницата, нещо в сърцето ми трепна. Почувствах ви близка. Нощем сънувах лицето ви. Това сигурно ви се струва смешно, но … е самата истина. Не съм предполагал, че ще ми се случи такова нещо – Той сведе притеснено глава. – Чак сега се обръщам към вас, защото знаех, че имате приятел. Не беше редно да ви досаждам. Но разбрах, че сте се разделили и…
– Вие да не би да сте ме следили? – попитах остро аз.
– Ами… всъщност… да, съжалявам. Признавам, допитах се до ваши колеги и съседи, и до жената, която се грижеше за вас в гарсониерата. Моля да ми простите.
– Вижте … малко странно ми се струва…
– Бихте ли излизали с мен от време на време, ако не съм ви противен? На кино, на ресторант, няма значение къде. – Той се бе изчервил до уши.
– Я, сигурно съм страхотно парче – подхвърлих с крива усмивка на уста и побутнах нервно патериците си.
– Аз лично ви намирам за красива, въпреки … дребните физически проблеми вследствие на катастрофата.
– Хм. На вас може и да ви изглеждат дребни, но…
– Не исках това да кажа. Простете.
Аз махнах с ръка.
– Моля ви, нека опитаме! – настоя той.
– Добре – чух се да казвам.
Когато видях усмивката му, разбрах, че съм попаднала на човек, който никога не би ме изоставил.