автор: anaangelova

/ Изабел и Ана /
В разнежени пътища пърхат безброй разноцветни пеперуди. Опитвам се да им дам имена, но те спазват дистанция и се сприятеляват с Вятъра бързо, бягайки от мен.
И там, в близката далечина, познах Синята Пеперуда,
носителка на Щастието, и усмивката ми погали нейните ефирни криле. Беше ме забравила.
А като гъсеница се смяташе за грозна и противна. Криеше се от всички и срамежливо свеждаше поглед.Свикнахме една с друга, споделяхме, ден след ден...Ала мина време и така се случи, че се налагаше да замина . Мина месец, после-два.Когато отново се прибрах, реших я навестя за път към баба ми. Не я познах, бе станала пеперудена Фея. Кралица на пеперудите. Красива и величествена едновременно. А Аз бях същата- обикновено момиче, с дънки и блуза с къс ръкав, небрежно отметнала коси назад, романтичка до край....
Световете разделяха и владееха.Това е Историята между Изабел и Ана. В една метафорична зависимост и реалистично описание на фактологията...
В тази гъсеница може да се превъплъти всяко момиче, а в пеперудата- почти всяка жена чрез въображението. Ана е мираж. Ана е човекът, с ценностна система, вече на изчезване.
...Тогава, с кого ще си говори Изабел?!... И когато цветовете в нея избледнеят, къде ще се намира Ана? Остани, приятелко! Прегърни ме силно! Успокой! Имам нужда от твоята нежна ръка, от лъчезарното ти лице, от извивките на крехкото и топло тяло...И впих устни в устните от цвят и потънах в порцелановите розови сънища, оставили белези по челото приятелско....
Свечеряваше се, ... ето я, виж - Изабел-а-а-а!!!!!!!! Там е! Обичам те-е-е-е!!!- но гласът ми се блъсна в стената на Тишината... Колко красив бе залезът, а толкова тихо бе навън! Мракът владееше душата. Бъдещето ридаеше чрез спомените. Спокойствието тъгуваше на завет. Крясък на птица продъни тъмнината. Остана нечута дори тихата молба на щуреца за споделеност. Накрая се отказа да чака и уморено се прозя и заспа.
Пеперудата бе останала просто Гъсеница...