автор: Off_Ne_Znam

Аз и сянката ми сме приятели,
Шегуваме се, говорим си на “ти”.
Понякога тя за малко изгубва се,
За да се върне по-черна отпреди.

Понякога й казвам, че е предсказуема –
Все по стъпките ми неизменно върви.
Понякога ме изненадва, изпреварвайки ме.
После сякаш ми се смее: “Знам пътя ти”.

Когато стигна до житейски кръстопът,
Гледам сянката ми в коя посока сочи.
И не ме е страх да тръгна по този път,
Понеже знам, че до мен някой ще крачи.

Аз и сянката ми сме сиамски близнаци –
Няма сила, която може да ни раздели.
Един до друг все така неспирно ще вървим
По пътища чужди, непознати и страшни.

Стигнахме един хълм, покрит с цветя,
С мрамор, надписи, свещи и венци.
Толкова красиво е тук, помислих си.
Сянката се спря зад мен само за миг.

“Тук идва мястото на нашата раздяла”,
Каза ми сянката и ме потупа по рамото.
Тъжествено свалиха ме от катафалката.
Вече знам кой зад мен бе винаги вървял.