автор: Albatros

... тишината дъхти на зюмбюли и на дворче със вехти асми,
баба кротко коси ще забули под косичник с две бели тасми,
дядо тръни с теслата ще частри край купчинката слегнала тор,
ще му каже комшията здрасти, спрял до нашия килнат стобор,
котаракът, изпънал се възнак, ще изчезне след миг без следа,

черни скалпели в белия въздух – лястовички ще вият гнезда,
и на спирката вятър ще стене в некролози с добри имена –
дядо Станко и баба Елена в безпределна – за сън – тишина,
и – макар да личи, че е пролет, мен ме няма, да! – няма ме там.
Бях един закъснял Богомолец за молитва – в обрания храм.