автор: esperanca

Нощите над Предела - тежки и плътни, като тръпчиво вино, чийто аромат дълго лепне по устните. Тук звездите са изсипани с кошове. Омагьосващо, зашеметително небе - за съжаление нямам достатъчно добра техника, за да го заснема. Въздухът звънти от чистота, кристален!
Веднъж навлязъл през ноздрите в дробовете е опрощение, пречистващ! Тишината жужи! В отсъствието на звуци е нарушена само на всеки три часа от минарето на джамията в селото под нас, където се случва молитвата,... на всеки три часа...Мога да си сверя часовника по нея. Гласът на имана ме изкачва до терасата на втория етаж, където погледът е уловен от нощните светлини на село Краище, над което във въздуха, между Рила, Пирин и Родопите се носи напева на молитвата.
Не разбирам думите, но ми става тихо и спокойно в душата, и казвам "Амин.”

С ранното утро тръгвам към резервата за мечки в Белица и Семково. Още не зная, че издълбания от дупките път с продължителност над дванадесет километра ще ме откаже от посещението. Едва напускам Краище, а мислите ми остават приковани върху момичето, от центъра на селото.
Преобладаващото население не говори български. Въпреки жегата, над тридесет градуса по Целзий е, жените ходят забулени. Облечени в няколко чифта дрехи.
Момичето стой на центъра - височко и стройно, изпънато като конец. Или като струна, точно в онзи миг, преди да се скъса. Говори по телефона. Лицето й е разпалено, мимиките отразяват бурни емоции, но с тялото си не смее да мръдне, осъзнава много добре, как другите хора наоколо, каквото и да правят, заети със собствените си дела, не я изпускат от очи. Защото е млада и не омъжена. Очите на омъжените жени не горят. Въпреки тежката жега е намотана с катове дрехи. Под дългата до земята пола, е обута с клин , върху който има вълнени калцуни. От кръста нагоре е с черно сако, закопчано чак до брадичката, а върху главата и шията й е навит изобилно черно-бял шал, който стой като тюрбан. Българките ходят така облечени през зимата. Тя стърчи под косите лъчи на слънцето, в отсъствието на сянка и не помръдва. Бузите и лицето й, дори не са зачервени. Няма следи от изпотяване. След като автомобилът излезе от продължителния десен завой по шосето от Ламбиеви колиби към селото, за миг се изравнявам с нея и се обръщам, за да я видя. Гледам я открито в очите, тя също ме гледа право, от упор. Погледите ни се срещат и остават един в друг. Едва не извиквам от почуда. От бялото й като камък лице ме пронизват две черни , лъскави топчета, закачливи, преливащи от енергия. Живи. Изминават няколко мига и тя свежда своя поглед, забива го упорито в земята. Движението на автомобила отклони и моя поглед, и момичето остава зад гърба ми.
Мисля как е обречена, скрита под метрите платове, не свободна, не принадлежаща на себе си, не зная дали го осъзнава . Прерязва ме остра болка : Очите й така изпълнени с живот, със слънце, горящи - врящ катран. Живи...Още!
Как ли изглеждам аз в нейните очи. С високо вдигнатата си коса, с открит врат , с оголените рамене. Свободно обхождам с поглед всичко, което привлича вниманието ми. Сама, шофираща жена с вълк в автомобила. Сама! Дали разбира моята свобода. Иска ли я. Има ли нужда от нея. Би могла да ме мрази, заради нея. Да ми завижда. Така както често го усещам в очите на българките.
Но нищо от това няма в погледа й, докато моите очи потъват и се давят в катрана на нейните. В дълбините им бълбука щастливо любопитство, което по детски чисто се радва на света.