автор: lubara

Беше лятната студентска сесия на 73-та. В началото на април се бях разделил с Роси. Цял месец се чувствах много зле. След един изпит се разхождах покрай градинката в Лозенец, срещу НДК, и сега е там. На края й има една църквичка, не й знам името. Тогава почувствах как сърцето ми започна силно да бие, имах чувство че Р. ще изникне отнякъде и отново ще сме заедно. Вечерта сънувах М. бременна, после същата нощ и Р. как минава покрай мен в учебна кола, искаше да става шофьор, знаех това още когато ходихме.

М. беше ученическата ми любов. Нямахме 16, когато се запознахме. Бяхме на една ученическа екзкурзия в Банско, няколко души се оплетохме из планината, пратиха и местни да ни търсят. Имаше един татко на наша съученичка, беше се заиграл с класната ни, и те бяха с нас. Затова бързо бяха усетили липсата ни.
М. ме заведе в зала България на концерт. Не бях ходил. Моцарт, „ Малка нощна музика”. Излязох от залата като препариран. След година и половина, в десети клас, се преместих от Националната математическа паралелка в нейния клас. Не го прави, ми каза М., това ще е краят. Не можем да бъдем в един клас. Не я послушах, математиката, леката атлетика и М. ми идваха в повече. Беше ми написала писмо/ така си пишехме тогава/. Цялата му същност разбрах няколко години по- късно, след като се разделихме.
Трябваше да отида в по-обикновен клас. Отидох и веднага си станахме чужди. Може би вината беше моя, не можех да пренебрегна гордостта си. След два месеца на Панчарево на военното обучение беше сложила главата си на коленете ми. На никой от класа това не направи впечатление. Осма гимназия имаше класове до Й, бяхме сума ти народ в гимназията. Може би искаше пак да сме както преди. Всичко бе свършило.

На другия ден след съня бях в центъра. В голямата тарапана на кръстовището на Раковска и Графа се разминах с М. Не ме забеляза. Беше бременна. Стори ми се много напрегната. Сънят ми се сбъдва, какво ли ме чака още. Повече не я видях, знам само че живее в Белгия.
Неволно се запътих към Солунска и Витошка, там в един магазин работеше една приятелка, Мария, с нея ходих десетина дни преди казармата. Баща й беше някаква клечка от ЦК, запознах се с нея на курорта Дружба, където с Хари правихме разни магарии. Нищо особено, допадахме си. Но беше странна, усещах го. Когато влязах в спортната рота, там сега е музеят “ Земята и хората “, ми идваше на свиждане. Още първите дни й казах да не си губи времето с мен цели две години. Имаше един от ротата, много ми се учуди. „Мацето ти е навито, защо я разкарваш”. Даже заби приятелката й, която веднъж я придружаваше. Та Мария го понесе не леко, но какво да се прави. После до Нова година няколко пъти ме канеше на гости у тях в квартал „Надежда” (каква ирония). Тогава около Нова година я мернах пред магазина, беше бременна. Не от мен, защото просто при нас това не стана. Значи е искала законно да роди, сигурен съм, че ме е харесвала.
Влязох в този магазин, не знам какво ме накара. Мария я нямаше, бяха минали две години и половина от тогава. Но пред нейния щанд с гръб към мен бе Роси, шумна както винаги. Беше с момче, държаха се за ръце. Излязох навън и си казах, това са десет минути и шестотин метра между двете срещи. Не ми стана много добре. В този милионен град, повече от съвпадение…
Сесията я взех успешно, после с бате Наско заминахме на Дружба. Всичко течеше нормално, нови запознанства, приятели от София. Последните дни отскочихме до Слънчев бряг. Там първата вечер спах в един Москвич 403. После още една – две нощи тук-там. Животът продължаваше.
Късната есен отидох на концерт на Вили Кавалджиев във Физическия, срещу Семинарията. Не беше познат на публиката, стана известен много след това, пя страхотно. Бях закъснял, през антракта се освободи място, седнах и се нацелих до Роси. Не бях я забелязал . - Какво правиш, пак шумна и енергична . - Къде са нашите мъже- попита приятелката си до нея. Разбрах, че не беше сама.
- Знаеш ли, като карах курсове за шофьор през юни, покрай църквичката в Лозенец те видях, минах покрай теб, нали ме видя и ти. Разменихме баналности, концертът продължи.
Оттогава и нея не съм виждал . Тя остави в сърцето ми раничка, от която още боли - както е казал поетът, малко големичка. Следваше задочно право, имаше къси поли, бе голямо шавъркало. Последните тролеи до кв. Хаджи Димитър, където живееше тези пет месеца бяха мои. ” Ти май ще се изместиш скоро от Лозенец”- беше ме попитал Митко Влаев, нещата му се виждаха сериозни.
- Няма такова нещо- отговорих му аз. Но и не предполагах, че след три месеца ще се разделим.

11. 02 . 2007
Любомир Николов