автор: ElenaZelena

Небето е синьо, синьо-зелено като планински вир в юлско утро и гледа отвисоко как светът се разпада, как въздухът не стига, за да дишам, как птиците пеят до полуда любовните си песни, докато се притискат в тръните на неразцъфтели рози,
как дърветата се превиват до земята, за да умрат в нея, а листата им застилат покров върху гроба, как слънцето тъмнее като прашен диск след атомен взрив и светът се разпада и аз се разпадам заедно с него и с птиците и с дърветата и със слънцето и жадната, напукана земя е готова да ни приеме в обятията си. Лятото си отива... Отнася надеждите и топлите мисли, води непонятен страх от умиращата трева, попила капките роса на момини сълзи, изплакали очите си по красотата на слънцето и короните на дърветата. Лястовиците изоставят с покруса гнездата си, пикират край познати стрехи и покриви, приютявали ги в дъждовните предиобеди, разкривайки им тайните зад панелните стени.
Просторът проскърцва тъжно от терасата, напомняйки за ежедневието. Ставам и събирам апатично обветрените дрехи, засукали се гневно около въжетата в опит да намерят свободата си. Обличам дънките, твърди като улуци по краката ми и излизам да изпратя лятото. На ъгъла са поставили нов знак. Знак STOP. Изглежда като нелепо съвпадение, като нарочна демонстрация на сарказъм и подигравка, от която ме присвива коремът. Враждебният свят се завърта пред очите ми, закрива се от сиво-черна пелена, която замазва погледа ми, отмива чувството на отговорност и примирение и ме затваря в кутия от нихилизъм. Отивам в бара и огледалото на рафта зад бутилките проблясва с мълчанието на различните цветове алкохол, подредени като абсурдни коледни гирлянди през юли. Избирам три цвята и ги смесвам.
На другия ден се събуждам, а по прозореца тропа есенен дъжд. Влачи жълти листа, които вятърът запокитва в стъклата, залепвайки ги за секунди там, подемайки ги после пак в необуздан танц с прахоляка по улицата. Небето е стомана, която заплашва да смаже крехките сгради и неуверени хора долу. Издърпвам завивката над премръзналите си стъпала и там, под пердето, подпрян на прозореца с гръб към мен и лице към света, виждам знак STOP.