автор: felisia

Когато някой стане целият ти свят
и нямаш нужда от звезди, защото греят те очите му,
когато нощем вместо да ти пеят сто щурци заспиваш от мелодията на гърдите му,
когато всяко вдишване го вдишваш заради това, че имал си късмета да го срещнеш,
когато даже бялата луна, прилича ти на пита пълна с мед,
защото всичко във живота ти сладни, от устните му пълни със трапчива сладост,
когато даже пясъка блести, като частици злато щом го прекосява,
когато те изпепелява във нощта, като поглъщащ огън
но крещиш за още, когато нямаш нужда от деня, защото го прегръщаш само нощем,
когато неговият мъжки глас, те драска като пясъчна милувка
и цялата ти кожа на мига от тази груба ласка шеметно настръхва,
когато той е целият ти свят,
но не присъства в ни един от дните ти,
когато вместо да ти прати алени цветя, забравя че въобще си се родила,
когато всичките сълзи са се изчерпали
и си напълнил до преливане поредното море,
когато всяка крехка и напъпила надежда, преди да се роди умре,
тогава от искрата тлееща във тебе, раздухай с вятъра
и нека пламне огън,
да изгори без милост любовта в която даже костите ти изнемогват
и чак тогава от едничка шепа пепелища,
вземи си дъх и срещу Господа извикай,
че още искаш да живееш, да те има
и като феникс разпери крила
небето цяло е пред тебе
и нищо, че преди си полетял с криле на ангел, но са ги отрязали,
и фениксите знаят да летят
в прегръдките на някой буреносен Вятър...