автор: contristo

Никой не е писал в тази тетрадка. И аз не исках да пиша в нея. Препрочитах си другата тетрадка, но тя изведнъж изчезна. Изпари се заедно с всичко написано вътре и се появи тази. Тук се случва нещо дълбоко съмнително и аз искам да знам къде отиде другата тетрадка, защото в нея имаше много важна информация, която сега забравям. И вече ми е много трудно да се ориентирам кой съм, къде съм, какво се случва, и за каква тетрадка става въпрос. Сигурно за другата тетрадка. Да, това ми беше въпросът! Искам да знам какво стана с другата тетрадка, къде отиде. Може да съм я загубил, но не вярвам, не разбирам.
Спомних си обаче за един човечец, на може би средна възраст, забравих. Живееше човекът в малък град, беден, разрушен, но не от война, а от някаква смътна бавна разруха, причинена от немара и забрава. Имаше много малко хора останали в града, които едвам вървяха по улиците, и всичко се случваше някак бавно. Вървяха възрастни жени и мъже бавно по тротоарите, а стари североизточни коли едвам се движеха по разбитите му улици. И освен, че фасадите на сградите се рушаха, ами и мазилка падаше по тротоарите, и по улиците, но никой не се навеждаше да я измете.
То само мазилката да беше. Навсякъде се валяха всякакви боклуци, от пластмасови бутилки до седалки на автомобили и изтърбушени матраци. Хората ги заобикаляха докато се движеха по улиците, но и движение нямаше много. По храсталаците и клоните навън беше пълно с нацъфтели найлонови торбички. Та този човечец гледаше един ден през прозореца тази мизерия и го обхвана още по-мизерно душевно състояние на пълна мъка. Нищо му нямаше на човечеца, добре беше, имаше покрив над главата. Вярно, нямаше работа, но и не гладуваше.
- Може ли да е такава мръсотия и мизерия бе, може ли бе, съсипаха я тази държава! – мислеше си човекът.
- Кои я съсипаха? - попитаха го гласовете в главата му.
- Кок кои – отговори им човечецът. - Каква е мизерия навън, пълно с боклуци и мръсотия, това не прилича на нищо! Защо не изчистят?
- Кои да изчистят? - попитах го пак гласовете в главата му.
- Как кои? Ето там например, в градинката при катерушките за игра на децата. Каква е мръсотия само!
- Е какво му е - попитаха гласовете. - Като тука така или иначе няма деца, за какво им е?
- Еми няма и да има деца, как ще отидат да играят там, като е толкова мръсно? Защо не изчистят?
- Кой да изчисти?
- Ми който отговаря за чистотата!
Гласовете замълчаха. За чистотата отговаряше общината, но нямаше кой да чисти допълнително из градинките. Едва се намираха чистачи и за контейнерите за боклук. Никой не искаше да работи такава работа, нямаше и кой. Бяха така от години. В този момент на човечеца му дойде причудлива мисъл, като прозрение - защо не се хване да изчисти той?
- Ти ли точно ще отговаряш за чистотата, - пипатаха го гласовете. - Нали затова има община в общинския център. Нали затова има общински служители? Нали затова плащаме данъци? А и у вас да не би да е чисто, първо къщата си изчисти!
Човекът се замисли. Да, вярно, имаше община, плащаха данъци и имаше отвреме-навреме фирми да изнасят боклука, но въпреки това беше така мръсно, че човечецът реши, че му е писнало от мизерията и мъката го подкара да вземе една ролка с черни чували за боклук, и да излезе да събира.
Не му беше лесно на човечеца, в градинката за игра имаше страшно много боклук. Събра четири големи черни торби и седна на едната дъска на счупената пейка да отпочине.
- Ето, ако знаех да кова пейки, щях и тази пейка да оправя!
- Ако знаеше да боядисваш щеше и да я боядисаш! - казаха му гласовете.
- Ама нямам боя, нямам инструменти, не знам откъде се купува и не ми се занимава повече...
В този момент обаче се появиха две полицейски коли, доста модерни учудващо за съюзния далеко-югоизток, в дълбоката провинция, и излязоха четирима полицаи насочили пистолети точно срещу него, а до тях - репортер от местния вестник. Доста бързо човечеца се озова с белезници на задната седалка на полицейската кола, арестуван.
По късно началникът на общинската полиция гледаше разпечатката на записа от разговора на спешния телефон между дежурния и загрижена съседка:
- Моля ви се, - казваше жената, - В детската градинка има психопат, обикаля с един чувал и събира боклуци.
- Ами нека събира, - казал дежурния, - какво пречи?
- Ама моля ви се, сак ще събира боклуци? Та там играят деца!
- Какви деца, госпожа - отговори й дежурният - Като деца отдавна няма. Да са две-три на цял жилищен блок, и всичките са зад екраните на устройствата си вкъщи. Никое дете няма да се емне да отиде да си играе в градинката!
- И как ще отидат да играят - отговори му жената - като навънка из градинките обикалят психопати!
- Какво имате предвид, госпожо?
- Ами това, че не е нормално някакъв безделник посред бял ден да събира боклуци по детските градинки!
- Ами нощем ли да го прави, тогава не се вижда – отбеляза дежурният.
- Не, не е в това въпросът! - каза жената. - Ами ако е някой извратеняк?
- Госпожо, може и да преувеличавате.
- Не! - развика се жената - В никакъв случай не преувеличавам! Как не ви е срам да бездействате докато из детските градинки посред бял ден бродят психопати и извратеняци!
- Добре, госпожо, ще изпратим две коли, кажете адреса.
Най-вероятно после, помисли си началникът, от спешния телефон дежурният направо се обадил на диспечера на полицейските коли, предал е съобщението за психопат и извратеняк в детска градинка за игра, и веднага разбира се човечецът се озова в ареста.
Началникът беше добър човек. Беше разбрал криво-ляво ситуацията ама някак беше стигнало до областния началник в пристанищния град, че имало сигнал за заловен педофил, и сега имаше към общинската полиция особено големи очаквания. По някаква причина това беше от особено важно значение за сигурността на страната, и областният началник можеше да го повишат на регионален. А сега щеше да е много неприятно да го разочарова и не му се щеше да го преместят в някоа още по забутана община. Началникът извика човечеца на разпит и го попита:
- А тебе кой те кара да обикаляш детските градинки и да събираш боклук?
- Гласовете в главата ми, господин началник.
Началникът си отдъхна. Ясно беше, че човечецът беше не съвсем наред. Значи е обществено-опасен. Като слуша какво му казват гласовете в главата му, следващия момент може да му кажат да убие някого и той ще ги послуша.
- Ами, - попита началникът човека - Ако гласовете в главата ти кажат да скочиш от моста, ти ще скочиш ли?
- Едва ли, - отговори човекът – Но знам ли, понякога са доста убедителни.
Готово, помисли си началникът. Значи ще е по-добре за самия него да го задържат. Та той е опасен и за себе си. Началникът взе разпитния лист и записа: „Задържан заради риск от причиняване на смърт по непредпазливост, в следствие от душевни отклонения“. Началникът беше и психолог. Много добре му беше ясна човешката душевност и човечецът си остана в ареста за спокойствие на съгражданите си и за радост на областния началник.

А когато народът на пророка завзе народа на словото и на сина на Богородица, уважаеми колеги, настъпили векове студ и скърцане със зъби и бял ден не виждали някои райони на родината. Забравили за предишното си величие и изпаднали в мрака на невежеството. Но в същото врече и цели райони живеели добре, и процъфтявали - имало и знатни личности, търговци, занаятчии, индустриалци, с възможност да се пътува свободно и да се търгува навсякъде из империята в мирни времена и въобще: империя като империя.
Когато последния цар на народа на словото, преди народа на пророка да завземат царството му, една от сестрите му я взели за жена на императора, и станала за народа императрица. А словото на народа оживяло и се разпространило надалеко защото силно било знанието и силен пламъкът на истината, и народът оцелял, и словото му се разпространило из народите, които се наричат и до днес народите на словото. На запад от народите на словото, били немите народи. Хората на словото им се смеели, че си нямат слово, а пък немите им се смеели, че са роби и са свикнали само с господари да се управляват. Роби сме, рекли народите на словото, но роби Божии, и заживели някак с морално превъзходство. А най-силнен измежду тях се оказал народът на светлокосите, който обитава североизток и властва над североизточната империя чак до земята на бледоликите, и чак до далекоизток.
Но обратно в земите на народа на словото се родил един човечец, който го хванало яд как може тези хора така да се излагат и да не знаят що е то да са хора на словото, ами се водят по акъла на островните народи, и на другите народи от империята. Яд го беше човекът, и ден и нощ не можеше да спи от това нещо, а работата му беше такава, че да обикаля и страната и кралствата на немите и да търси из манастирите и библиотеките книги за своя народ и да ги преписва. Събрал, където могъл книги и ги преписал, но колко зло патил само той знае.
Защото той ги преписал, но като тръгнал да ги носи из страната си, навсякъде започнали да го гонят. Неграмотни били, не разбирали написаното, а които разбирали, на всичкото отгоре им писал, че са неразумни и невъзприемчиви хора, а на това много се обиждаха. Гонеха го, ритаха го, късаха книгите му, с труд и безсънни нощи преписвана, хвърляха я да гори и обясняваха: този луд какви ги пише! А много ги мързеше и да четат.
В едно планинско село, обаче, един поп взе книгата та я преписа, и накрая на нея написа: който я намери да я препише, а който я присвои или открадне, да бъде афоресан и поглед от Господ Бог Саваот, 318 светци, четирима благовестители, и туч, и желязо, и стомана да се стопят, той няма да се стопи никога. А попът беше човек на положение и където минеше разнасяше книгата и доби популярност.
Монахът, обаче, който я написал, така и заминал някъде из пътищата и къде е не се знае за него. Пък и може да се възнесъл, като сина на Богородица, но не е имало стотици да го видят. Делото му обаче останало, за да пребъде.

Вдигам глава. В университетска зала съм, на 19 съм, нещо изучавам. Вдигам очи, на подиума е възрастна дама, в зелена рокля, със зелени очи, и зелени рамки на очилата. Преподава Историята на народите на словото. Лекцията приключва и слизам надолу по стълбите към изхода на залата. Всички наоколо се движат полузаспало. На вратата на залата виждам залепено обявление - селско училище търси студенти стажанти. Навън е студено, а мене ме е докарал някакъв брадат господин от един плаж насам и не знам къде другаде да отида. Затова дойдох в университета малко да попия от хората наоколо ум и поведение.
Нещо не се получава обаче, защото все някак трябва да се яде и да се спи някъде. А нямам какво да ям и да спя нямам къде, така че остава да се обадя на обявата или направо да тръгна пеш към селото, има няма 60-100 км от пристанището. Виждам навън на улицата на уличния стълб лист със снимка на човек с плешиво теме, очила и мустаци. Пише - издирва се. Слизам от улицата в подлеза, свири уличен музикант на виолончело - момиче с къса коса и обица на носа с голяма татуировка на ръката. Кимам й, че нямам пари и тя ми кима, че и тя няма.
Влизам в един магазин за кафе, цигари, канабис и захарни изделия и питам:
- Извинете, нещо за ядене имате ли намалено, което се каните да изхвърлите скоро, а не ви се ще да иде зян?
- Не, нямаме, но искате ли бисквити?
- Да, благодаря ви!
Хрупам бисквита и се разминавам с човека от съобщенията за издирване.
Питам го:
- Извинявайте, но вас ви издирват!
Той въздъхва:
- Знам, изчакайте само да си купя водка и тютюн за лула, ще ви разкажа, то е интересна история.
Човекът влезе в магазина, купи си тютюн и на излизане сложи в лулата си, разпали, отпи голяма дръпка дим и бавно го изпуши във формата на влак на държавните железници, който постепенно мина в морето и стана на кораб.
- Еха, еха! - казах му, - Това как го направи!
- Значи, гледам във вестника обява: търси се дарител или инвеститор на офисни и джобни компютърни устройства, периферия, и техника, за едно селско училище и веднага се обадих да се включа. Предложих направо да отида лично да доставя техниката, но в следващия момент тъкмо вече да я качвам в буса и се появява на вратата униформен полицай, и до него – пожарникар. Вика ми полицаят – подаден е сигнал, че ще превозвам незаконно техника. Не можело така да дарявам, има противопожарни изисквания, изисквания за сигурността, данъчни изисквания и прочее. Взеха техниката и казаха - ще организираме търг за фирма доставчик, ще участвате, не може иначе, трябва да се създава конкуренция. И ето ме тука, да участвам в търг за техниката която закупих, та да я даря. Искаш ли да дойдеш с мене да наддаваш и ти?
- Аз нямам никакви пари, за да наддавам.Тръгнал съм за едно село, търсят се стажанти доброволци срещу квартира и храна в някакво училище.
- Да, най-вероятно ще е това училище, за което ще надавам. Ако искаш след търга ще вземем техниката и отиваме там.
- Айде, - казвам му и тръгваме из мъглата през морската градина към сградата на инспектората.

Областният началник на полицията не беше лош човек. Просто така се беше случило, че един човечец край столицата беше тръгнал с джипа си и с водна помпа да гаси пожар в гората и гледа край пожара застанали пожарникари и полиция и никой не гаси. Направо палят. Човекът гаси, а те палят. По едно време дошъл началника на пожарната, скарал се на доброволеца и му казал:
- Ти що гасиш тука бе? Не виждаш ли, че палим насрещен огън?
- Ама какъв насрещен огън – казвал доброволеца - Като отсреща не гори!
- Затова не гори - отговори му началникът, - защото тука палим. Аида сега се махай!
- Ама, - възразил човекът, - Ако продължите да палите тука ще изгори, не може така, това е гора, защо я палите? - и началникът на пожарната извикал началника на полицията и човечецът се намерил в затвора за възпрепятстване работата на службите за защита на населението.
Но понеже всичко се виждаше вече и не можеше да се скриe от народа, та всички се възмутиха заспало и всяха смут в социалната мрежа, където всички бяха свързани, и управляващите също. Ами нали и Началник-министърът също беше началник-пожарникар, че и началник-полицай и хората започнаха да го критикуват. Та извика заради това началника на полицията в столицата и му каза:
- Каква беля ми навлече на главата? За какво го арестувахте човечеца?
- Възпрепятствал работата на пожарната и полицията, господин началник.
- Е като я възпрепятства, не са ли могли да го отстранят, да не пречи, а трябвало да го арестувате?
- Много се бунтувал, господин началник. Затова помолиха колегите да го да задържим, за да могат да работят нормално, защото този ненормалник пуснем ли го веднага ще отиде при тях да им пречи.
- Не знам какво ще правиш - каза Началник-министъра, - Но искам този проблем да ми се махне от главата.
Значи, мислеше си областният началник, сега като се появи онази история със заловения педофил, ако може някак да ги разкрием като организирана престъпна мрежа за разпространение на детска порнография, така и медиите ще загубят интерес и началникът ще е доволен. Това решаваше проблема донякъде. Е да де ама то само с двама мрежа не става. Трябва да се намерят още.
И му съобщиха колегите, че се е появил някакъв човек, за да присъства на търг за компютри за училището до общинския център. Началникът плесна с ръце и не можа да повярва на късмета си! Сети се за какво ставаше въпрос - ито и този като го залови, и престъпната мрежа е готова. Само трябва да намери за какво да го обвини, но той като ще участва в търг за техника във всички случаи ще има за нещо.
На бюрото на началника имаше календар с лика на Началник-министъра. Той се сети за под-началника в общинския център, вдигна телефона и се обади:
- Ало, подначалник, в училището в селото дето закупуват техника има подозрения за организирана група за разпространение на детска порнография. Направи разследване без да будиш подозрение, и събери доказателства. Край.
Под-началникът не разбра нищо от което му каза началникът по телефона. На неговото бюро също имаше календар с лика на Началник-министъра и смътно долавяше може би ще има връзка с него. Всичко имаше връзка с него. Но засега се фокусира върху реалити предаването по телевизията в полицейското управление. Нямаше закъде да бърза.
Телефонът отново позвъни:
- Да, - каза под-началникът.
- Какво да, намери ли доказателства?
- Моля, господин началник, какви доказателства?
- Как какви доказателства, за престъплението!
- За какво престъпление става въпрос?
- За организирана престъпна група за разпространение на детска порнография бе тъпак! Как може Началник-министърът да разчита на нашата работа, а ти седиш и нищо не вършиш?! Тръгвай веднага! Искам доказателства, разбра ли, веднага!
- Добре, господин началник. - каза под-началникът и затвори. Значи беше и спешно. Щеше да се притеснява затова после, сега можеше да почака.
Като свърши тази работа, тоест като я възложи на общинския началник, областният началник вдигна отново телефона и развълнувано се надяваше столичният началник да се впечатли от постиженията му:
- Да, господин началник, намери се още един, даже двама, заформя се разкритие на мрежа. Може да кажете на Началник-министъра, че всичко е наред. Да само кажете ако може да докарат заподозрения от столицата, за да се гледа тука делото, по бързата процедура. А, вярно ли и още един има? И той ли от мрежата?
Имаше един човечец, който посред зима в най-големия студ, навръх голям празник тръгнал да бяга от центъра на столицата към върха на черната планина до града, при това полу-облечен. Здравеняк бил, изтичал и задминал дори приятелите си с лифта и стигнал до хижата на върха. Вътре имало хора, празнували, той почукал премръзнал да влезе. Казали му тука няма никой. Той попитал е добре де замръзвам, а те му отговорили че е хомосексуалист и ненормалник, и кой навръх празника се пуска от града посред зима, полугол.
По повод тази история из мрежите стана голяма патардия. Всички седяха зад устройствата си и яростно коментираха - ще плати ли този на спасителната служба дето го избавила? Появи се дъщерята на хижарите и каза - моля ви се, родителите ми са добри хора, той ги очерни с опита си да нахълта и да им помрачи празника, мразете го! И накрая се разнесе историята из медиите и влезе разговора в неудобни теми за управлението на горите и честите пожари, и полицията реши да се намеси.
Арестуваха човечеца и го причислиха към злополучната мрежа педофили. С белезници на ръцете се качваше на буса с някакъв друг чешит:
- Тебе за какво?
- Не знам още, тебе?
- Подпалвачество и възпрепятстване на работата на службите по обществена безопасност. Ами ти да не си онзи ненормалник дето изкачи черната планина зимата полугол?
- Да, аз съм, как ме позна?
- По брадата.
- Къде ни водят?
- Не знам и няма и кого да питаме, - кабината на шофьора беше отпред и не се чуваше.

- Ами вижте, малко е особено положението, - каза на човека с очилата и мустаци областният началник, - Има подозрение към вас че сте разпространявали техника за заснемане на детска порнография и сте призовани на разпит пред съда днес по-късно.
- Това не ме изненадва, дори май го очаквах, макар че трябва да ме изненадва повече липсата ми на изненада отколкото ако бях се изненадал. Но определено конкретното подозрение ме изненада.
- Много изрекохте и нищо не казахте.
- Каквото и да кажа е без значение, господин-началник, защото някак звучи, че вие вече сте си извадили заключенията.
- Това съдията ще реши, след малко е делото. Благодаря ви, че така точно на време реагирахте и дойдохте.
- Е как, моля ви, все пак и на призовката така пишеше. Но честно казано бях помислил, че ме викате заради подадената ми жалба за конфискуваната техника, която бях предназначил за дарение. Но сега разбирам, че техниката едва ли ще я видя повече. И вие отделно от това ме подозирате в педофилия, и въпреки това не съм изненадан.
- Защо не сте изненадан?
- Нали, защото съм сигурен, че всичко това се случва в главата на някой възрастен човек страдащ от деменция. Не виждате ли за каква абсурдна ситуация става въпрос? Отивам да даря техника и ме арестуват и съдят за педофилия.
- Е не е съвсем така, не съм ви арестувал, вие сам дойдохте.
- Ако бях педофил, да допуснем, нямаше ли да се опитам да се укрия? Не можахте ли да изпратите колеги на място да ме арестуват?
- Нямаме кадри, гражданино, знаете как е, но не се притеснявайте, не сте арестуван.
- Значи мога да си вървя? Но честно казано повече ме интересува къде е техниката за училището, която исках да даря, а колегите ви конфискуваха и ме накараха да дойда да наддавам за нея, че не било иначе прозрачно и справедливо?
- Ами виже, не може точно да си вървите, защото не знаем какво ще реши съдията.
- А, не знаем? Сигурен ли сте, че нямате предположения?
Попитах:
- Извинявайте, а аз може ли да си вървя? Бързам за работа в селското училище до общинския център.
- Не, съжалявам, и за вас не знаем какво ще каже съдията, разберете ме, не зависи от мен. Всичко зависи от съдията. Най-добре заповядайте, седнете, изчакайте, има съвсем малко време до следобяд, не се притеснявайте, заповядайте.
Така каза началникът и ни остави в стаята с човека.
- Нищо не разбрах, - казах му.
- Всичко се случва в главата на някакъв възрастен човек в деменция, казвам ти, това не е нормално.
- Да, това го разбирам, но пак не разбирам.
Вратата се отвори влязоха двама души, единият по шорти, другият беше с камуфлажен костюм като горски.
- Може би тези господа ще знаят. Извинявайте, и вие ли сте от педофилската мрежа?
Човекът в гащеризона на горски ме изгледа с недоумение, а другият започна да тича на място.
- А вие да се сгреете ли? – попита го господинът с очилата и мустаците. - Господа, не се плашете, всичко това е сън. Няма страшно.
- А къде сме – задъха се човекът по шорти.
- В кабинета на областния началник на полицията в пристанищния град.
- А какво правим тук?
- Чакаме съдията в 4 часа да ни каже. Съдията щял да реши.
- А за какво ни съдят?
- За организирана педофилска мрежа...
- Какво е това?! Каква мрежа?! – попита човекът с гащеризона.
- Съдията щял да каже, него чакаме. – отговори спокойто човекът с очила и мустаци.
- Е не, това е безумие! Веднага ме пуснете! Имам права! Нямате право да ме държите тука!!
- Прощавайте - прекъсна го човекът с мустаците, - Но не разбирам какво викате и се гневите. Не виждате ли, че и ние сме в същото нелеко положение като вас?
Човекът по шорти направи няколко лицеви и каза:
- Със сигурност е станало някакво недоразумение. Съдията ще установи и ще ни пусне.
- Не ви ли е студено? – попитах го.
- Не, аз тренирам един определен метод на „ледения човек“.
- А защо сте само по шорти?
- Защото след тренировка направо ме задържаха и сега съм тук, нищо не са ми казали, нямах време и да се преобуя.
- Аз ви казвам че всичко се случва в нечий абсурден сън, нищо от това не може да е истина. Затова няма и повод за притеснение. Господа, някой носи ли карти? Мога да ви предложа водка. А, ето карти зад бюрото. Да ви покажа как се играе на „луд седмак“?
Човекът извади лула от вътрешния си джоб и я запали. Отпи дълбока дръпка и издиша през ноздрите си два летяща дракона, които се разсеяха из праха във въздуха.

Не много дълго след злополучния край на монаха, написал историята на народа на словото, и на попа, който я разпространил, едно момче, което майка му го прати да се изучи на четмо и писмо, и понеже чудно пееше, ангелски глас имаше, го пратиха в манастира монах да стане. Но треска страшна го затресе и беснееха в сърцето му демони, задето народът му така страдаше. Върлуваше из империята на пророка страшна несправедливост и мизерия, а народът помнеше времената на императрицата им която взели за жена на императора друговерец. Царят на народа на словото умрял в битка за вярата, а главата на църквата защитавал с войската три месеца старата столица, но накрая не издържал, и се предали.
Аристократите екзекутирали, хората поробили, главата на църквата отвели на заточение. По пътя опитали да го посекат, но ръката на войника се вкаменила, а свещенникът благославял хората и пеел:
- Чуйте ни до последните земи, защото с нас е Бог, могъщи покорете се защото с нас е Бог и Бог е в нас. Пак ще възмъжеете, но пак победени ще бъдете, защото с нас е Бог. И съветът, който се съвещавате ще разори Господ, защото с нас е Бог. И словото, което ще изговорите не ще пребъде в нас, защото с нас е Бог. И от стражите ваши не ще се побоим и не ще се смутим, защото с нас е Бог. Той ни е страж и него славим и благославяме, защото с нас е Бог.
Така пеел и младежът, красив, рус, синеок, силен, жилав и пъргав, с прякор Лъвския, а на туй отгоре и с ангелски глас, Господи, който като слушаха всички онемяваха и като да засънуваха за един свят свободен и чудесен, без войни, без безчинства, без бедност, без неправда - свят недействителен, а в същото време толкова истински.
Една вечер младежът излязъл от манастира, в който служеше, захвърлил монашеските дрехи и тръгнал из страната да се включи в някоя от разбойническите групи, които страшно тормозеха поданиците на императора. Ама бяха времена бурни. После младежът ходил и се бил в чужди армии, чел много и усвоил военното дело и революционната организация и тръгнал из страната да подбужда народа на словото на бунт срещу императора. Още тогава се знаеше, че това няма да завърши добре. Никой не искаше да се вдига на бунт срещу империята, добре си им беше. А вие чували ли сте, питаха хората, на североизток как са? Там са в пъти по-зле от нас, такова страшно робство, нали не искате и тука като там да стане? Не, абсурд!
Но младежът това не го обезсърчаваше, продължаваше да обикаля земите на народа на словото, и да го подстрекава към бунт. И така се случило, че бил човек свръх-интелигентен и силно грамотен, отличен оратор и силен предводител, а на на всичкото отгоре се изказвал тъй омайно, че било магия да го слушаш. Много хора повярвали в него и приели делото му и подготвили организиран бунт срещу имперската власт. Само че сред народа никой не искаше да се хване да въстава. Беше им ясно на всички какво ги чакаше и кои са те, че да се бунтуват срещу империята? Ами ако тръгнат с армия да ги изтребят и поробят? Не, по-добре не - и се скриха в мазите си, и където и да го видеха търсеха начин да го предадат.
Затова и трябваше да се придвижва скришом, та народът му да не го предаде. Но в крайна сметка народът му го предаде, имперската власт го хвана, осъди, обеси, а тялото му не се знае къде е. Някои казват че е в полу-вкопаната църква където днес е в центъра на столицата, а други казват че на третия ден оживял и продължил да се крие из родината, а на 40-тия ден се възнесъл и отишъл да освобождава и други народи.
Но близките му после много изпатиха и истрадаха. Брата му ветеран и инвалид оставиха да умре в мизерия, скъпи колеги, майка му се хвърли в кладенец, но така постъпваше народът на словото с героите си - предаваше ги и ги затриваше. После закачаше портретите им в училищата си.

Не загина Лъвския, ами и до днес гледаше от портрета си в училището. Началникът на полицията седеше пред учителката, в зам-директорския кабинет, до знамената на държавата, съюза и алианса, портретите на героите, и иконата на светите просветители. И той беше учил в такова училище, но тогава на знамената им бяха други цветовете, и на стената имаше любим портрет.
- А защо нямате календарче на Началник-министъра? Искате ли да ви пратим едно поне?
- Благодаря, на екранните устройства пише датата. Някой ако иска може да си намери в мрежата светлия му лик и да сложи портрета му като фон на екрана си. Нека не хабим хартия. – отговори учителката.
- Колко деца изучавате тук?
- Не мога да ви кажа, не ми е разрешено да разкривам лични данни. Мога да ви насоча към инспектората, да ви дадат каквито сведения искате.
- Е, горе-долу поне.
- Не мога да ви кажа, мени се броят. Някои седмици са много, други ги няма съвсем, но който иска – идва, учи се.
- Може ли да разговарям с някое от децата, ще разрешите ли?
- Не мога да ви разреша, нямате право да ги безпокоите. На какво основание искате да разговаряте с децата?
- Интересно ми беше, понеже стана дума в града, че тука има училище, нали разбирате, при това закупува техника, а пък селото от няколко години го закриха.
- Да, но и дума не може да става полицията да закача децата.
- По-сложно е, разбирате ли, не мога да ви го обясня, но моля ви най-човешки, нека да поговоря с някое от децата? За доброто на всички.
- Не, прощавайте, не може. Аз отговарям за учениците, мене можете да питате.
- Е не е същото, а е важно. Позволете, моля ви се!
- Моля да напуснете ако нямате повече работа тук.
- Там е въпросът, че имам работа, началникът ме праща, разберете ме.
- Какво ще обича областният началник?
- Вижте, тайно разследване се води в името на националната сигурност...
В този момент вратата се отвори и влезе младежът циганин с едно мургаво момченце на около 10 години:
- Този какво прави тука?! - попита хакерът учителката. - Да се маха веднага!
- Как ще говориш така бе, ей! - разгневи се полицаят. – Я мирно!
Младежът го изпсува и изрита стола до себе си. Хлапето до него удари на стола още един ритник.
- Не мърдай! – извика началникът, но младежът се нахвърли върху него и започна да го блъска към вратата.
- Не, спри се веднага! – извика учителката, току-що съвзела се от шока.
Полицаят се поотупа няколко пъти, пое си дъх, поуспокои се и попита човешки:
- Защо така бе, момче, исках само да поприказвам с някое от децата. Ето с този малчуган може ли за поговоря?
- Какво бе, кука? - каза малкият и се направи все едно че храчи и плюе. Само че наужким, все пак беше в заместник-директорския кабинет.
- Джобно устройство преносимо имаш ли?
- Имам, - малкият извади с гордост екрана от джоба си. - Ето става и на виртуална реалност!
Телефонът се превърна в маска, която сложи на лицето си и започна да лети из стаята.
- А малък, да те питам нещо, но да ми кажеш честно, става ли?
- Какво ще ми дадеш?
- Аз сериозно те питам, мъжки!
- А пръжки? - каза малкият и очевидно загуби интерес.
- Голи жени гледаш ли през устройството?
- Дааа, - ококори се момчето - Да ти покажа ли, ако искаш и в 3D!
В този момент учителката не издържа и извика:
- Млък!!! – беше цялата червена. Посегна до бюрото, взе показалката и удари с нея с все сила по масата. - Какви са тия въпроси към детето? Как не ви е срам?
- Гледаме бе госпожо, всички гледат. Батко програмистът слага бариери и антивирусни ама всички знаем как да ги разбиваме. Но не се плашете, госпожо, от уроци, работа и упражнения не ни остава време.
Това беше достатъчно вече. Полицаят стана да си тръгва.
- А преди да заминеш, да знаеш какво става с доставката на устройства? Защо от полицията са задържали пратката? Що крадете? – попита го младият циганин.
- Защо, да може малчуганите още повече голи жени да гледат ли?
Младежът го изпсува доста цветисто и го заблъска към вратата. Полицая направи знак с ръка и сам тръгна да излиза.
- Ще се върна, - каза на прага на вратата. Все пак беше държавен служител. Длъжностно лице. Така не биваше да се отнасят с него.
Още в полицейската кола извади от шапката си паметна карта и я пъхна в телефона си да преслуша признанията на момчето, че гледа порнография. Все беше нещо, да не кажат после, че нищо не беше направил. Обвинението беше готово.
Началникът не беше лош човек, просто работата на земната администрация понякога беше такава. Понякога действителността трябваше да се напригоди към истината, а понякога пък истината трябваше да се напригоди към действителността. В крайна сметка какво въобще беше действителност и истина - измислени понятия, които отдавна нямаха стойност. Но администрацията беше неоспорим факт.
Съществуваха началници, под тях под-началници, над тях – над-началници. А над всички тях беше Началник-министърът и от него зависеше всичко. От по-ниските началници нищо не зависеше, това беше важно, и на това следваше се осланят всички. Не се ли осланяха, положението ставаше неудържимо. Осъмнеше ли народът в неяснота от кого зависи всичко, наставаха размирици, и хората почваха да се самозапалват по площадите. Страшно беше, в никакъв случай не трябваше да се стига до там. Затова имаше полиция и пожарна, колективно наричани стражи, отговарящи за безопасността на населението и тяхна работа беше да се погрижат да има справедливост със закони и правдив процес. А кой е виновен и кой невинен - това можеше само Началник-министърът да каже и съдията да реши.
После и съдиите имаха началници и под-началници и над-началници, и пак при Началник-министъра стигаше всичко. От него зависеше. Той беше отговорен. Той искаше доказателства за организираната група за разпространение на детска порнография, той щеше да ги получи. Вярно, началника на общинската полиция си нямаше вземане-даване точно с министъра, минаваше се през трети и четвърти началници и под-началници и над-началници. Значи Началник-министърът е поискал нещо от столичния начални, той е поискал от областния началник, и е дошло до него, общинския, заръката свише. Така действа механизмът на Вселената, и нямаше смисъл човек да се опитва да разбере. За това е излишно да се разсъждава. Все пак общинският началник беше психолог, много добре му беше ясно. По-важното е, че доказателството е налице. Дали има смисъл или няма - съдията ще каже, ако Началник-министърът реши. От него зависеше всичко.

Гледах лика на Началник-министъра на календара на бюрото на областния началник и се зачудих какво ли търся тука, как попаднах на такава компания? Не очаквах така да ми протече денят, а и вече сериозно започвах да огладнявам. Пък и закъснявах за работа и не ми се щеше да завися от човека. Той без това си имаше грижи в момента. Решавам да си тръгвам и казвам на господата, които цъкат карти:
- Извинете ме, но закъснявам за работа, ще тръгвам.
- Е защо, как ще излезеш, нали охраняват? – попита човекът по шорти.
- Ще си пробвам късмета.
Те си продължиха да играят карти. Отварям вратата и тръгвам по коридора, дълъг и без прозорци, навсякъде врати, на тях табелки с надпис „Тук не е информация“. Не пише и номера на стаите и се изгубвам. Не знам къде съм и не знам коя врата да отворя и да изляза. Отварям първата която ми се стори като изходна и вътре стълбище към вътрешен двор на двора. Областния началник обикаля в кръг и говори с някого по телефона:
- Слаби са ни доказателствата, но за момента стават. Всичко зависи от съдията. Аз познавам един, който ще може да вникне в престъпната схема, наш човек бивш полицай, ха-ха то бивши полицаи няма, ха-ха.
Забелязва ме.
- Момент, - каза и ме извика. – Младеж, нещо се бави съдията, отиди моля те до съдебната палата го потърси, ако не е там може и да е в университета, точно срещу нея, на площада, знаеш ли къде е?
- Знам, бях там сутринта днеска на лекция.
- А така, отиди го доведи, само че побързай, за 4 часа е делото и наближава.
- Те там играят карти, не се безпокойте, може да се присъедините. А откъде, извинявайте се излиза?
- Мадеж, тука не е информация.
- А къде, позволете, е информацията?
- Някъде другаде е, защото тук не е, съжалявам.
Излязох обратно през вратата, но вместо в коридора се намерих на тролейната спирка, и тъкмо спря тролея - син и квадратен. В кабината ватманката пушеше отегчено и говореше по телефона докато отпиваше от кен с бира. Кимнах й че нямам пари, и тя ми кимна, че и тя няма. Седнах до изключително елегантно момиче със студентска шапка на главата и калъф за цигулка в ръка. Стори ми се странно, че момичето излъчваше такава класа, а се вози в тролея, а не с такси. Или лимузина. Или кордон. След това си дадох сметка, че по улиците на града са постоянни задръствания и пътуването с градски транспорт не беше лош вариант. Не можах дълго да се наслаждавам на вида на девойката, защото пред мен се появи контрольорът.
- Вижте - казах му, - нямам никакви пари, извинявам се, и е много важно е да стигна до съда или университета. Бихте ли ме упътили?
- Заповядайте, - момичето подаде монета за мене на контрольора.
- Значи - каза контрольорът, - не тази спирка, по-следващата.
- И аз съм за там - казва момичето. - Ще обясня на момчето.
Аз исках всъщност да забаламосам контрольора и да сляза на следващата или по-следващата спирка и да хващам пътя към селото. А сега това момиче ме спаси от ситуацията и някак никак не бях против да отида с нея докъдето и да кажеше. А пък можеше и да намеря съдията, за когото ме пратиха. Ако не го свърша само ще забавя ситуацията за господата играещи на карти в кабинета на полицейското управление. Момичето четеше някакви документи, и разглеждаше каталог с екранни изчислителни устройства. Нещо смътно в съзнанието ми се опитваше да сметне две и две. Но какво пък, решавам да заговоря момичето:
- Ново устройство ли си търсите?
- Не – каза, – Бавят ни една доставка.
Остави калъфа за цигулка под седалката. Беше нещо като куфар.
- Може би сте адвокат, макар че изглеждате доста млада.
- Благодаря ви за комплимента. Ето стигнахме.
- А бихте ли се съгласили да ми дадете телефонния си номер?
- С удоволствие, за какво ви е?
- Бих се радвал да се срещнем!
- Ние в момента се срещаме.
Слязохме от тролея и завървяхме към съдебната палата.
- Добра среща - казах.
- Дал Бог добро – отговори.
- Трябва да намеря някакъв съдия – казах.
- И аз отивам при съдия. Как се казва?
- Ами не знам, не ми казаха.
- Тогава ще дойдеш с мен при съдията където отивам.
- Ще дойда с теб където кажеш!
- Чудесно, трябват ни повече.
- А може ли да те поканя на среща, но истинска, не случайна.
- И какво ще правим?
- Може би да отидем на кино, на сладкарница...
- И там какво ще правим?
- Ами, ще си говорим.
- Ние и сега си говорим, а тогава какво различно ще си кажем?
Замислих се.
- На теб за какво ти се говори? – попитах момичето.
- Напоследък мисля много за творческия процес и какво го напралява. Отвътре навън ли е движен, или отвън навътре, и кой ли е този механизъм, който взима решенията за изхода от творческия процес, разбираш ли ме?
- Не, стори ми се че говориш за едно и също нещо, в което няма разлика между навътре и навън и на направление и решение.
- Така е но задачата е начертана в три измерения.
- Брей, кои са тези измерения?
- Виж стигнахме до съда, ще ти кажа друг път.
- На сладкарница например? Например утре, може ли?
- А на теб защо ти е съдия?
- Честно казвано не разбирам много, но той трябвало да каже.
- Аха, аз отивам при съдийка-професор.
- Да не една цялата в зелено?
- Да, откъде знаеш?
- Ами, сутринта бях на плажа, следобяд се мотах из университета и седях в една аудитория с нейна лекция. Увлекателно разказваше, но не знаех, че е и съдийка. Просто сега като каза и се сетих за нея.
Стигнахме до огромно сдание с обемисти и ръбести мраморни колони, каменни лъвове и герба на държавата. Отпред седеше момиче с къса коса и татуировка на ръката и свиреше на чело.

От радиоточката в ареста се носеше класическа музика. Човечецът си мислеше какво ли ще му трябва за една пейка, и дали някъде в мазето няма останало от преди десетилетия боя и дъски. Можеше и да се намери, но какво ли го мислеше, като скоро едва ли щеше да излезе от тук. Ама колкото и да го държаха, пейката едва ли щеше за мръдне, а и мазето едва ли ще го оберат, чак толкова забутани хора да крадат стара боя едва ли има.
- Има - казаха гласовете, - Има, при това знаеш ли, направо изнасят всичко и го носят на битака. Затова 1, за онова 2, за другото 200 и станат милионери, и построят вили по морето.
- Не се изразявате много ясно, - рече човечецът на гласовете - и не вярвам някой да ми вземе боята от мазето. Аз въобще дори не знам дали имам боя. Не съм слизал в мазето от години.
- Има, има боя, и дъски, има и трион, и пирони и чаркове. Ще намериш един бял плик, в него е кофата с боя, за да не изветрява. Дъските са подпрени на стената, а триона е долу в ляво. В червената торбичката са пироните и чарковете.
Човекът не повярва, зарадва се, а след това се сети, че гласовете неведнъж го бяха лъгали. „Ще си намериш работа“, викаха му „Не се притеснявай, ще излезеш на двора и ще си намериш работа“. И какво – нищо.
- Е нали си намери работа, - чуха му мисълта гласовете. - Хвана се да облагородяваш и благоустрояваш градинки.
- Верно бе. Ама сега съм в ареста и не ми казват защо. И не мога да благоустроя градинката.
- Ще ти кажат, не се бой. А ей сега ще те пуснат за малко.
- Айде стига бе, не вярвам.
Телефонът в този момент иззвъня, общинският началник вдигна, каза да и затвори. Стана, отиде до решетката, отвори вратата и каза:
- Тръгвай си, човек.
Човечецът не повярва на случващото се, въпреки че гласовете го бяха предупредили, бързо поздрави и се измъкна мигом, като се запъти към дома си и към мазето. Да, там беше белият плик, боята, и дъските, и триона, и червеният плик с пироните и чарковете. Човекът взе всичко, закрепи дъските на рамо и веднага отиде до градинката. Като стигна ахна изненадан и изпусна дъските. Градинката беше чиста. Някой беше изхвърлил торбите с боклук, които човекът бе оставил като го арестуваха, а до счупената пейка имаше камионче с падлано колелце. Някое дете явно бе дошло тук и си беше играло.
- Ето, - човекът си помисли, - има надежда!
Закрепи дъските, резна едната с триона, сложи им гвоздеи и болтове, мина с две ръце боя, която на слънцето почти веднага засъхна, и за няма и 10 минути на светещата бяла пейка се появи и камиончето с наместено колелце. Детето можеше да го види и да си го прибере.

- Ама моля ви се, подадох сигнал, арестувахте го, ама той се върна. Как не ви е срам, за какво въобще ви държат на работа!
- Госпожо, не се притеснявайте, следим ситуацията.
- Нищо не следите! Знаете ли този ненормалник какво направи? Моля ви, боядиса една пейка и сега сложил някакво камионче на нея. Представяте ли си какъв позорен начин да примамва децата. Моля ви се веднага пратете коли!
- Не се притеснявайте, госпожо, лек ден - каза дежурният и затвори.
За нейно успокоение, след като свърши сериала по телевизията, дадоха извънредна емисия, залавяне на терорист. Жената видя по екрана градинката пред блока си, чу и полицейски сирени. Този път от два буса изскочиха около двайсетина мъже в тежко въоръжение и с черни маски. Човечецът стоеше пред пейката и камиончето, вдигнал ръце. Току-що беше почистил плочките от бурени и плевели, както и от пясъчника, а в едната ръка стискаше още суха трева. Гласовете в главата му мълчаха.
От групата на нинджите двама се хвърлиха върху него и го повалиха на земята. Единият затисна главата му о земята с коляно, а другият му изви ръцете зад гърба и го закопча с белезници. „Защо бе, хора“ помисли си човекът, но не го изрече на глас.
- Обвинен си в тероризъм, ей сега идват медиите! – каза единият нинджа.
Заобиколиха човечеца легнал на земята и заснимаха. „Защо бе, хора“ помисли си пак човечецът, „кого тероризирам“.
- Обвинен си в тероризъм срещу държавата и народовластието, съюзните ценности и целите на алианса. Затвор за такива като тебе! Или не, не, направо разсрел, айде до стената! - извика униформеният.
Човечецът застана до стената.
- На прицел, - извика униформеният и двадесетина автомата се насочиха към човечеца. Този момент той не издържа, изпусна стиската суха трева от закопчаните в белезници ръце и извика:
- Защо бе хора! Защо бе!
- За снимките, стой така, ела малко по-насам. Обърни се. А така.
Човечецът не издържа и зарида докато го влачеха към микробуса. От блоковете няколко души снимаха с устройствата си. Не искаше да се влачи, но му казаха че така трябвало, за пред камерата. Обаче не го докараха до общинската полиция, а тръгнаха по пътя към пристанището. След около час стигнаха сградата на областния инспекторат, и изведнъж човекът се намери в един коридор с много врати, и там областният началник на полицията ги посрещна:
- Ей, престаравате се вече, не трябваше толкова да прекалявате.
От една стая излезе човек с мустаци и очила, хвана човека подръка въведе го в стаята при още няколко души и му каза:
- Вижте, обвинен сте в тероризъм и разпространение на детска порнография, но не се плашете всичко е наужким, в съня на един възрастен човек. Няма страшно, всичко ще се оправи.