автор: ringo

Написах стих и легнах. Нека втаса.
Прочетох сутринта. Изпаднах в стрес!
Тоз дявол в мен така и не миряса!
И що за глупост писал съм нощес?!

Стихът, да си призная, всичко има -
един съвсем по правилата стих.
И стъпката му - стъпка, сносна рима...
Идеята, обаче, ме втрещи!...

Изглежда сякаш друг го е написал...
Възпял съм собствената си жена!...
Ей, Богу, туй направо ме сащиса!
О, няма прошка за такваз вина!...

За музата да беше - то е друго!...
За нея да напишеш и роман!...
Но да възпееш своята съпруга?
Такова чудо досега не знам!...

Ще питате какво съм правил снощи,
къде, с кого в компания съм бил?
Не мога да си спомня, ала още
горчи в устата...Здраво съм препил!...

А може би?...И взе да ми просветва
във мрака на оловната глава...
На вас ще ви пошепна, но под клетва:
Май бях със най-желаната жена!...

Подробностите няма да ви кажа...
Но всички грехове й опростих!...
Прекарах си добре, отлично даже...
И тъй, замаян, стих й посветих...

Но утрото като с парцал ме плесна...
И на кого да му вменя вина?
Огледах се в леглото...Е, известно -
лежах до собствената си жена!...

Последствията бяха толкоз ясни!
Отчаян, седнах в близко кафене...
Ще ме отсвири музата: „Нещастник!...
От днес контакти с тебе вече - не!...

Да пише за жена си!...Ненормален!...
Такава глупост кой ще му прости?...
Предлагаш му Пегас - крилат, реален,
Той – не!...С магаре иска да лети!...”