... понякога ужасно ме боли от тъпи синоптически прогнози –
че пак ме чакат кълбища мъгли без пролетния куп цветя и рози,
и да не се надявам занапред, че утрешният ден ще бъде пролет,
и да забравя, че – като поет – за шепа светли изгреви се молех,
то, Времето, що Бог ни нареди, е само миг – и никога не стига,
пристига от далечните звезди, поспре, и тихо литва си – авлига,
на всекиго денят е разграфен, секунда скръб, и сетне две надежда,
че Господ всички нас, дори и мен, със обич от небето ни наглежда,
и сигурно си жив, щом те боли? – тръгни сега по своя път, поете! –
потънал във Вселенските мъгли, светът чашле отваря – светло цвете.