автор: Veronika

Когато се приближихме бях на деветнадесет – Светлина, Dio и Amore.
Отдадох ти цялото си Dio и Amore.
Но неродените деца имат само майки. Нямат бащи.
Бог ми остави Светлината.
.
Опитахме втори път. Приближаването беше като огън. После ти изчезна, а аз изгорях.
Бог беше милостив и ми остави Светлината и един добър и грижовен Съпруг.
Останах без Сянка - отрязах си Сянката както правят гущерите с опашките си, за да продължат.
Онова мое аз беше опашката, а което остана от аза - Светлината.

... за теб ... Беше получил Dio и Amore.
Говореше за голямо Amore, но Amore е биологично, няма надскачане.
Има Dio - Душата на Amore. Dio е едно, не се споделя.
Когато обичаш го даваш цялото.
И очакваш същото, за да споделиш пътя.
Когато останеш без никакво Dio си отрязваш Сянката.
Беше останал в света на Светлините и Сенките, а моят беше само на Светлината.
Това е.

... Третият път : Когато се обади, че умираш - бях просто Светлина на пътя.
Моето Dio живееше още в теб, но твоят прочит на миналото се оказа само Amore.
Емпатията беше болезнена за мен.
Говоренето по телефона направи връщането в миналото възможно.
Гласовете не се променят с времето.
Безвремие, безкрайност и безтегловност.
Съхраненият във всяка клетка глас преминаваше през пространството и оживяваше миналото.
Началото изглеждаше успешно. Дъщеря ти беше спасена.Ти не казваше вече, че умираш.
Продължи да пиеш „като смок“ – нещо обикновено за теб.
Всичко придоби обичайните си очертания.
Имаше сериозни мотиви за съществуване– грижовна съпруга, тъща :)) и a highly educated daughter.
Това неочаквано АЙ-КИ събуди в мен отново КИ-АЙ на болката.
Настъпи време за тръгване :
„Станало е страшно недоразумение. Причиняваш ми болка.
Няма да те безпокоя повече. Очаквам от тебе същото. Благодаря миличък.“
. . .
Неведоми са посланията на небето.
Дали спасяването на дъщерята е свързано с твоето избавление от земните тревоги.
Казват: - Съдба е.
Доскоро, скъпи !
Смъртта е само едно пътуване.