автор: DimGanev

На 1.04. се навършват две години от смъртта на Евгений Евтушенко.

IN MEMORIAM:

Он был в России больше чем поэт –
Бунтарь и совести рупОр и вдохновение.
И с ним ушёл весь наш двадцатый век,
Исчезли мифы в порохе смятений…
За ним осталось тысьчи строчек свет.
Д.Г.
ЗАШУМИТ ЛИ КЛЕВЕРНОЕ ПОЛЕ,
Евгений Евтушенко

Зашумит ли клеверное поле,
заскрипят ли сосны на ветру,
я замру, прислушаюсь и вспомню,
что и я когда–нибудь умру.

Но на крыше возле водостока
встанет мальчик с голубем тугим,
и пойму, что умереть — жестоко
и к себе, и, главное, к другим.

Чувства жизни нет без чувства смерти.
Мы уйдём не как в песок вода,
но живые, те, что мёртвых сменят,
не заменят мёртвых никогда.

Кое–что я в жизни этой понял,—
значит, я недаром битым был.
Я забыл, казалось, всё, что помнил,
но запомнил всё, что я забыл.

Понял я, что в детстве снег пушистей,
зеленее в юности холмы,
понял я, что в жизни столько жизней,
сколько раз любили в жизни мы.

Понял я, что тайно был причастен
к стольким людям сразу всех времён.
Понял я, что человек несчастен,
потому что счастья ищет он.

В счастье есть порой такая тупость.
Счастье смотрит пусто и легко.
Горе смотрит, горестно потупясь,
потому и видит глубоко.

Счастье — словно взгляд из самолёта.
Горе видит землю без прикрас.
В счастье есть предательское что–то —
горе человека не предаст.

Счастлив был и я неосторожно,
слава богу — счастье не сбылось.
Я хотел того, что невозможно.
Хорошо, что мне не удалось.

Я люблю вас, люди–человеки,
и стремленье к счастью вам прощу.
Я теперь счастливым стал навеки,
потому что счастья не ищу.

Мне бы — только клевера сладинку
на губах застывших уберечь.
Мне бы — только малую слабинку —
всё–таки совсем не умереть.


РАЗЛЮШКАТ ЛИ СЕ ЕЛДЕНИТЕ НИВИ*

Разлюшкат ли се елдените ниви
и боровете с вятър заскриптят,
притихнал в смут, започвам да разбирам –
все някога ще трябва да умра.

Ала на покрива край водоскока
момчета с гълъби клечат без страх,
и виждаш – да умираш е жестоко
за себе си, но най вече – за тях.

В живота чувстваме ний свойта тленност,
макар не чезнем в пръст като вода,
но живите, които мъртви сменят
не могат в цялост да ги заменят

И туй-онуй в живота аз научих,
и значи не напразно бой съм ял.
Аз съм забравил вече много случки,
ала запомних, туй що съм видял.

Разбрах, че детският сняг по-бял е,
полето – по-зелено в младостта,
и можеш толкоз пъти да живееш,
любов в живота колкото си дал.

Разбрах, че бил съм аз причастен
към много хора в разни времена
разбрах и че човекът е нещастен
и щастие все търси по света.

Във щастието има мерзка тъпост –
то гледа всичко в празнични цветя,
а мъката със болка ни настъпва,
затуй по-надълбоко вижда тя.

Щастието е снимка отвисоко,
а мъката – земя без камуфлаж.
В щастието предателство подклоква,
а в мъката я няма подлостта.

Аз щастиe вред търсех разнородно,
и слава богу не се сбъдна то,
аз исках все туй, що е невъзможно
и по-добре е май, че не успях.

Прощавам ви аз, хора и човеци
че подир щастието тичате в захлас.
Сега щастлив съм, може би навеки,
че щастие не диря вече аз.

На мен ми стига елдената сладост,
по устните си миг да съхраня.
Мен стига ми човешката ми слабост –
че може би, съвсем не ще умра.

*Правилният превод е: „зашуми ли полето с детелина”.
Тук детелината е заменена с елда не без умисъл. Елдата, поради краткия си вегетационен период от 70-90 дни, се сее като втора култура, обикновено в средата на юли. т.е. елдените ниви зашумяват в ранната есен, което съответства и на появата на ветровете. Есента е предвестник на зимата, когато голяма част от природата умира. Наесен се прави равносметка доколко годината е била успешна, което кореспондира с общата идея на стихотворението.
Д.Г.