автор: yotovava

Недей да вкарваш мисълта ми в рамки.
Аз мога да отлитна през прозореца.
И смятам, че е още твърде рано
за свойте страхове да ти говоря.

Настържеш ли парченце от канела –
кафето ми ще стане по-уханно.
Не съм пресмятала какво съм взела,
понеже предпочитам да ти давам.

Когато в моя сън разцъфнат макове –
заблуда е, че допирът е нежен.
В копринените нишки на тъгата
ме дебнат сто коварни таралежа.

Обичай ме, не искам да усетя
какво е да боли без време.
Спестявай ми притворствата си светли,
защото самотата е червена.

Сега се притисни до мен – за малко,
а после – остани, докато стича
в очите ми разпуканият залез
и казва много повече от всичко.

В.Й., 29 март 2019, София