автор: Albatros

... не всекиму се дава от небето
да остарее благо като мен –
във моето шейсет и трето лето
белее ми се ризката от лен,

и още прав си връзвам панталона –
и вече поизносения кларк,
и, сякаш че ме гони бик в Памплона,
за здраве тичам в стихналия парк,

младоците ме гледат със насмешка,
девойките – с възторг и в унес тих,
и – кротко старче със душа момчешка,
благодаря им сутрин с някой стих,

и все така – във час благоговеен,
се питам пак – унесен във мечти,
защо – когато тялото старее,
душата все по-шеметно лети? –

и някой ден – без мене! – към небето
ще пресече финалната черта,
във моето шейсет и трето лето
аз спрях да се страхувам от смъртта.