автор: ElenaZelena

Лятото си отива. Зелените корони на дърветата започват да се шарят, пръски жълто и оранжево проблясват като искри бенгалски огън, който се разгаря все повече и повече с времето, готов да залее цялото дърво и цялата гора в пламтяща оргия.
Октомври настъпва, поглъщайки жегата, потушавайки маранята, заглушавайки птичите песни със спокойствие и красота, обагрени в един по-различен цвят, звук и ухание. Сутрин въздухът потръпва от хлад, щипе все още босите крака и носи спомен за пушек и огън. Дните на лятното кино са преброени. Вечер става студено и все по-малко хора от селото идват да гледат, мъкнат одеяла, завиват се изнервени, крепейки непохватно бутилки бира в премръзналите си ръце. Подвикват, смеейки се, че искат печки, а след прожекцията бързат припряно да се приберат у дома, оставяйки Делона сам сред разместени столове, празни бутилки и купчини люспи от слънчогледови семки. Няма ги разпалените дискусии за любов, отмъщение и ревност, за убийства край изоставени къщи и гонки със спортни коли от 70-те.
За събота е предвидил последната прожекция за тази година. Последната събота на октомври ще ознаменува тъжния край на кино сезона и магията на простия бял чаршаф, опънат между две дървета като разчекнат прилеп-албинос, прожектиращ нощни сцени от нереални дневни животи.
През цялата седмица му е криво. Навиква се на децата, които тичат по улицата между къщата му и площада и мятат камъни по дърветата, гонейки врабците, отговаря троснато на продавачката в бакалията, а в кръчмата не е ходил от вторник. Още не е избрал филм. Иска завършекът да бъде грандиозен, да избухват фойерверки, да хвърчат конфети, да вижда как сълзите се стичат по лицата на притихналите хора, как бършат сополите си с намачкани салфетки и стискат, изтръпнали, ръцете на този до себе си. Иска всичко да бъде като филм. Като на кино.
- Ей, Делоне, какво ще гледаме довечера?
Цялата кръчма се извръща да го погледне. Събота е. Делона седи на редовната маса с другарите си, пие водка начумерено и само изсумтява в отговор.
- Кажи, бе! Да знаем дали да идваме! – продължава Пелтека. - Ако не ни пуснеш ек-ек-екшън, хич нема ти стъпим!
Делона се усмихва накриво и отпива глътка. Продължава да сумти, а погледът му светва предупредително. Другарите му го познават, знаят, че в такова състояние не бива да го закачат и само смигват на Пелтека да млъкне. Онзи се завърта с неудоволствие.
- Писах ѝ, че искам да говоря с нея, ама тя не ми отговаря - подхваща наново прекъснатия по средата разговор Серго, докато върти в огромната си ръка чашата с ракия. Косата му е разрошена и немита, очите му - потънали дълбоко в леглата си, присвити за истини, които не искат да виждат. - А аз съм отчаян, бе брат! Само тя ми е в главата. Ден и нощ. Какво като е с дете? Ще го гледам като свое, бе! Само да дойде, пустата му Калина!
Останалите мълчат. Гледат разсеяно към тавана и стените, покрити с прозрачни паяжини и петна от мухи и кимат смутено. Разговорът замира за миг и после плахо се промъква отново сред неизказани думи и наведени погледи, за да кривне плавно в различна посока. Делона не продумва, втренчен намръщено в един размазан комар на стената, който барманът се е опитал да забърше неуспешно.
Киносалонът под небето е пълен. Всички места са заети, някои ентусиасти даже висят отстрани, подпрени на стената на кметството и всички бъбрят в приповдигнато настроение, шегуват се, провиквайки се към седящите на задните редици да не се напиват преди края на филма и се кикотят с усти с полепнали слънчогледови люспи по зъбите. Делона се суети изнервен, бърше ненужно прожектора с ръкав за десети път и току го наглася, за да фокусира светлия квадрат върху чаршафа. Хората започват да дюдюкат и да свирят с уста, чуват се възгласи „Иска-ме да поч-не!“ сред всеобщ смях и подхвърлени нецензурни реплики. Делона плясва с ръце, но никой не го чува. Екранът примигва и се появява надпис и тиха музика и хората се смълчават постепенно, шъткат на говорещите да престанат и вперват жадни очи напред. Прохладата на притихналата вечер ги обгръща в обща прегръдка, лекият вятър преминава през косите им, през фокусираните в мечтите им съзнания, потопени в един друг свят, поклаща нежно чаршафа, отдръпва се и замира засрамен, а небето скрива звездите си, за да не смущават тази приказна вечер. Изведнъж хората от задните места се размърдват, настава леко брожение и шушукане и сянката на жена, приведена напред, се запромъква между столовете и бирите, оставени на земята. Делона поглежда раздразнено и вижда Калина. Изтъпанчила се е в средата на импровизирания киносалон, лицето ѝ - осветено от образите, притичващи по него, напрегнато и леко уплашено обхожда редиците.
- Айде, сядай де! - разшумяват се насядалите.
Тогава Серго става, грамадната му фигура се изпречва пред бялото платно и закрива почти цялата картина, очите му блясват със светлината на прожектора и оглеждат страховито хората наоколо и те се смълчават, вторачват се в Калина, която стои вдървено и не помръдва, а той тръгва, вперил поглед в нея, без да гледа къде стъпва, събаряйки бирени бутилки и настъпвайки безогледно седящите, които не смеят да гъкнат, огромните му ръце - протегнати напред, цялото му тяло, приведено към нея. Достига я и тя му подава ръка, която потъва в мечешката му длан и двамата остават загледани един в друг на фона на небето без звезди, нощта без вятър и отблясъците от безобразно чистия басейн от екрана, които бълбукат по изопнатите лица на хората наоколо, гледащи ги смълчано в очакване на края на тази филмова сцена.
Роми Шнайдер излиза от водата - блестящи капки, стичащи се по голото ѝ тяло и ляга до Ален Делон, почти върху него, прегръща го, притиска се в него плътно и го целува и в целувката им е събрана цялата стихия и порив на вечерта, цялата страст и мечтание на двамата главни герои в последната прожекция за този кино сезон.