автор: Albatros

... когато във онази нощ дойдох и те видях в цветята на перваза,
потънах във дълбокото ти: – Оох! – и повече не исках да изляза,
сукманите ти в двете ми ръце, които – чудех се? – къде да дяна,
се свлякоха – по-леки от перце на птица, полетяла над Балкана,
три пъти Господ викна ме на бис в онези непревземани усои! –

и дишах синеви – и птича вис! – в зениците и в шеметите твои,
а сетне ти в котлето ми свари, не знам с какво? – омаяна чорбица,
и тихо ти се радвах до зори, тъй както мъж се радва на Женица! –
вълк единак подир убийствен лов, се кротнах подир тежката потеря
с парчето хляб и простата Любов, с която ти ме викна на вечеря.